Бележка под линия


Еволюция. Същата тази, която е научила човека да пали огън. Хилядолетия по-късно му е показала как да построи железници. Някъде във времето е открила електричеството. Усъвършенстване. Стимул. Промяна. Еволюция. Хармония.

Често хората у нас се страхуват от нея. Като всичко ново, което е колкото непознато, толкова и плашещо. Отричат я, хващайки се с две ръце за познатото. „Баба ти цял живот компютър е ползвала.“ „Едно време хората като са нямали интернет, да не са умрели.“ Технически, да. Макар и не заради липсата на интернет.

Живеем във време... колко клиширан само може да бъде този израз. Живеем във време, в което носим целия свят в ръката си. В повечето случаи е важно само да бъдем на линия.

Връщам времето назад, за да си спомня. Във втори клас съм и имам домашно, свързано с народните будители. Навън вали проливен дъжд. Отивам до библиотеката, за да подготвя задачата. Дълго време търся нужните книги. А после още по-дълго преписвам новооткритата информация.

Тогава нямаше компютри. Нямаше програма, която да сортира книгите по теми или ключови думи и само с няколко клика да извадим необходимите заглавия. Нямаше дори ксерокс в библиотеката, с който да си спестя дългото писане. Някой сигурно ще каже, че това е част от обучението. А аз, на свой ред, ще попитам: Защо? Свързано с ученето ли е излизането в дъжда? А търсенето по рафтовете с книги? А преписването? Улеснението не е враг на системата. Не е нещо, от което човек трябва да се срамува. То пести време, което може да се използва далеч по-ползотворно. Пести нерви. И в същото време дава стимул.

Вече не съм във втори клас. Но помня своите мисли и чувства тогава. Помня какво харесвах и какво не. Кого харесвах и кого не. Не ми е трудно да се поставя на мястото на дете, защото не съм забравила живота си на такова. Не съм се превърнала в безпаметен възрастен.

Затова съм отново на 9 години. Отивам на училище с раница, която е по-голяма от мен. В моя случай това не е много трудно, а и по принцип. Имам по един учебник на предмет, учебна тетрадка, помагала, тетрадки за писане, несесер с пособия... сигурно и още нещо. 20-ина години по-късно нищо не се е променило. На всеки 15 септември излизат статии, в които родителите претеглят раниците на децата и се възмущават. До следващия 15 септември. А някъде между черно-белите учебници почти всяко дете носи и по един таблет. Но у нас той е само за игра. Защото технологиите не са нещо сериозно, което да влезе в класната стая.

Швеция. Таблети като част от образованието. Система, в която реалният свят прегръща дигиталния такъв, осъзнавайки, че двата са едно цяло. Защото не живеем във време на опозицията или-или, а на толератната обединяваща система на и-и.

Отново съм на линия. Втори клас е отдавна в историята, отстъпил място на първи... курс. Нямам представа как да сготвя кюфтета по чирпански, а мама не си вдига телефона. В квартирата няма нито готварска книга, нито студент с кулинарни познания. Но има интернет. Да, все още не е на телефона, но пък имам и лаптоп, и wi-fi. А там някъде се крие рецептата. Най-сетне можем да вечеряме.

Все още съм в първи курс и трябва да се прибера по някое време вкъщи. Същите онези железници от началото на текста са неоткриваеми по телефона, но онлайн има точно разписание. Колко е точно, предстои да разбера, но поне знам предполагаемия час на тръгване.

Вече съм в трети курс и от известно време работя в медия. Имам интервю с Асен Блатечки и той определя мястото на срещата, което аз, естествено, нямам представа къде се намира. Но вече имам телефон с интернет! И навигация. Междувременно във фейсбук успявам да публикувам статус за това, което предстои. Оказва се обаче, че батерията на диктофона е паднала. Но същият този телефон има рекордер, който успява да свърши същата работа. Накрая си правим снимка за спомен. Пак със същия телефон.

Малко преди завършване. Отново съм на линия. Остава ми най-тежкият изпит, остава и на още няколко колеги. Правим най-великия общ чат във фейсбук, в който обсъждаме всичко важно. Изпращаме си материали, снимаме си учебници, всеки нов ъпдейт е добре дошъл. Месеци наред си комуникираме в него, а накрая всички минаваме. Чатът обаче все още стои.

Вече съм завършила. Имам дете, а също така и майка, която живее на няколкостотин километра от нас. И тази моя майка има Viber. Всеки ден тя получава по няколко снимки на бебето, няколко клипчета, дори и видео обаждания. Да, все още не може да ни прегърне през екрана, но ежедневно е с нас и не пропуска нито един момент от развитието на дъщеря ми. А аз, заради усмивките, целувките и сърцата, които ми изпраща в чата, благодаря ежедневно, че съм част от днешната технологична епоха. Защото тази еволюция събира хората, в тази еволюция виждам дигиталното отражение на истинската, чиста и неподправена любов.

Оставам на линия. Всички бележки ще напиша под нея.

Станислава Симидчийска
Станислава Симидчийска

Станислава е един от основателите на VIBES. Филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни