Караш по празните улици в три през нощта. Сляп за червеното на светофарите, играеш със Смъртта поради наскоро придобитата безсмъртност. И се плезиш на късната лятна меланхолия, защото знаеш какво е щастие. Смееш се и натискаш газта, усилваш докрай “On Peregrine wings”, спускаш стъклата. При нас нахлува среднощният вятър и подгонва къдриците ми. Присмиваш се на опитите ми да прекратя тази игра. Пътуваме безцелно към най-любимата ни дестинация. Пускаш волана, за да изсвириш китарните сола. Надаваш вик след вик, решен да разбудиш града – доказваш на спящите колко изпускат.
Любовта се ражда от мълчание и поглед – твърде бързо, твърде за дълго – това изплува в мислите ми, докато вървим към ръба на скалата. Тичаш към изоставения фар, бързаш да стоплиш стъкленото му сърце. Стълбите се вият стръмно нагоре, наоколо стените са голи и сякаш цялата конструкция трепери под упоритите ни стъпки. Победили се явяваме на върха, но светлините отвъд морето ни оставят безмълвни – блестят в яркооранжево и пълзят по водата. Подпрени на металния парапет, треперим. Дали е заради студа на нощния бриз? Напук на вятъра от колата се чува гласът на Ричи Котцен. Изваждам цигарената кутия, понечвам да запаля, но ти я изтръгваш от ръцете ми и я хвърляш в пропастта. Смееш се, крещиш припева на „You can’t save me”. И живееш, понеже знаеш колко си безсмъртен.
Любовта се говори с изкуство и допир. Тя е тайна между двама, която трябва да опазим от думите. Това ми хрумва, докато лежим на топлия асфалт, а около ни пърхат светулки. Ти свириш на въздушни барабани, имитираш звука на чинели и знаеш, че те гледам, че искам да ти говоря. Смееш се, защото четеш мислите ми. Поглеждаш и докосваш устните ми, за да ме предпазиш от грешката, която ще извърша. Мълвиш незначителни думи, разказваш как ще идем да берем орехи от дворовете, докато са още зелени, докато обвивката едва се е пропукала. И едва сега разбирам твоята неприязън към словото… защото искам да ти кажа точно онова, което трябва да се премълчи. Забраняваш ми да изричам и с това ме правиш свободна. Безсмъртна.
Подаваш ми ръка и ме повеждаш към каменистия бряг. Под полите на буренясалите скали само мрак и плясъкът на морето. Побягваш към вълните, побеждаваш ги. Следвам те, препъвам се в тяхната сила, влача тежестта на мокрите си дрехи, гадая мистерията под краката ни. А ти не мислиш за страха и болестта. Предизвикваш Смъртта да те направи удавник. Със смях ме предизвикваш да ти говоря въпреки забраните. Тестваш любовта ми, измерваш я в тишина. И аз мълча. Мълча, защото…
На връщане пускаш любимите ми песни – чиито ноти, знаеш, ще ми нашепват онова, което прочитам в очите ти под мътната светлина на уличните фенери. На задната седалка лежат букети от хибискуси. Вятърът ги грабва в игриви шепи и започва да жонглира – червените им цветове политат в малкото пространство на колата, левититират като в безтегловност. Увеличаваш скоростта и се смееш, когато пея с невидим микрофон. Махаш предпазния ми колан, за да мога да танцувам истински. Препускаме по средата на шосето, с ръце през прозорците рисуваме морски вълни, улавяме вихъра. От изток небето е белязано от пурпурен изгрев – събудили сме града, показали сме му как се живее. Очите ти се отделят от пътя и търсят заговорнически моите - неусетно сме стигнали там, където не сме предполагали, че отиваме. И се чувстваме безсмъртни Защото налагаш забрана на „обичам те“.
