"Бащите на ужаса" ще смразят кръвта ви (откъс)


Макар и тазгодишният Хелоуин вече да е в историята, от издателство "Изток-Запад" са ни подготвили нова порция смразяваща литература, която ще ни принуди да спим на включено осветление в следващите няколко нощи.

"Бащите на ужаса" събира в себе си част от работата на трима от всепризнатите майстори на съвременния хорър жанр, а именно - Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, останал в историята с артистичния си псевдоним Лорд Дънсейни, Хауърд Филипс Лъвкрафт и Уилям Хоум Ходжсън.

Или ако можем да се изразим така, в новото издание от поредицата "Върхове" са събрани накуп ирландски аристократ, живеещ в усамотение, американец и английски авантюрист. Каква комбинация само, нали?  Те си приличат не само по това, че са живели в началото на миналия век, но и защото са словесни магьосници  на загадъчно- мрачните сюжети. И тримата са с писателски принос  за формирането на фентъзи и историите на ужаса,   с което благоприятно влияят на поколения бъдещи последователи.

Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет остава в историята с литературния си  псевдоним Лорд Дънсейни. Той е ирландец, поет, писател, потомствен барон. Освен разкази, новели и повести, пише пиеси, есета и мемоари. Повечето му произведения са посветени на тъмното, зловещо тайнство. В „Бащите на ужаса“ е включена една от най-известните му творби – „Боговете на Пегана“, написана през далечната 1905 г.

Хауърд Филипс Лъвкрафт е американски писател, чиито творбите са пропити с неясен и непреодолим страх, което внушават  на читателя. Основната му идея е, че около нас съществуват непознати, ужасяващи светове, сблъсъкът с които носи страшни последици. В сборника Лъвкрафт присъства с четири вледеняващи сетивата ни разказа.

Уилям Хоум Ходжсън е английски писател.  Пише разкази и романи, в които преобладават призрачното, мистичното и свръхестественото. Въпреки мрачните образи, които изгражда, англичанинът развива идеята за любовта като космическа сила, надхвърляща времето и пространството. Българските читатели ще се запознаят със знаковото му  произведение  „Домът сред пущинака“.

Преводите са дело на Григор Гачев и Любомир Николов-Нарви, който пресътвори езиково книгите на Дж. Р. Р. Толкин. Художник е Петър Станимиров, чиито на илюстрациите за пореден път смайват  с вещината и майсторство си. 

Предлагаме ви и откъс от разказа на Хауърд Лъвкрафт „Безименният град“:

Когато наближих безименния град, разбрах, че над него тегне проклятие. Пътувах под лунните лъчи из страховитата пресъхнала долина и ето че го зърнах да се издига над пясъците, както части от труп могат да се подават над небрежно струпан гроб. Страх излъчваха протритите от старост камъни на този беловлас съвременник на потопа, този прародител на най-древните пирамиди; незрим ореол ме отблъскваше и повеляваше да бягам от зловещите антични тайни, които никой не би трябвало да зърне и никой освен мене не бе посмял да погледне.

Далече в Арабската пустиня, порутен и ням, лежи безименният град, а пясъците на безброй епохи укриват ниските му стени. Навярно е бил такъв, преди още да се положат първите камъни на Мемфис или да се изпекат тухлите на Вавилон. Няма тъй стара легенда, че да му даде име или да напомни как е изглеждал приживе, ала пътници край лагерния огън и старици в шатрите на шейховете нашепват за него, тъй че всички племена го отбягват, без сами да знаят защо. Тъкмо това място е сънувал лудият поет Абдул ал-Хазред в нощта, преди да изпее необяснимия си куплет:

Не е умряло туй, що вечно ще остане –

дори смъртта умира в безброй епохи странни.

Би трябвало да зная, че арабите имат основателни причини да отбягват безименния град, града, за който разказват загадъчни легенди, без да го е видяла жива душа, ала отхвърлих благоразумието и подкарах камилата си през неизбродимата пустош. Аз единствен съм го виждал и затова ничие друго лице не е белязано с тъй грозни белези на ужаса; никой друг не тръпне тъй обречено от нощния вятър, разтърсващ прозорците. Когато наближих в призрачния покой на непробуден сън, той ме погледна, вледенен от лъчите на хладната луна сред пустинната жега. И щом отвърнах на взора му, аз забравих възторга на находката и спрях камилата на място, за да изчакам зората.

Чаках с часове, додето изтокът просветля, звездите избледняха и сивотата се превърна в розово сияние със златиста дантела околовръст. Чух стенание и зърнах пясъчна вихрушка да тръпне сред древните камъни, макар че небето бе ясно и в необятните пусти простори цареше покой. Сетне над далечния ръб на пустинята слънцето изведнъж подаде пламнало крайче и като го видях през отминаващата малка вихрушка, в трескавото си състояние се поддадох на причудливата мисъл, че от някакви бездънни дълбини долита мелодичен метален звън да поздрави огнения диск, както го поздравява Мемнон от бреговете на Нил. В ушите ми забуча и въображението ми кипеше, докато бавно водех камилата през пясъците към безмълвния каменен град; този град – тъй древен, че не го помнят нито Египет, нито Меро; този град, който единствен сред живите бях видял.

Ту тук, ту там бродех сред безформени основи на сгради и останки от площади, ала не намирах ни фрески, ни надписи, та да разкажат за хората, ако хора наистина са били, защо са издигнали този град и заживели тъй отдавна в него. Някак нездрава бе древността на това място и аз копнеех да срещна признак или доказателство, че градът наистина е строен от човешки създания. В руините определено имаше пропорции и размери, които не ми се нравеха. В багажа си носех доста инструменти и дълго копах сред стените на заличени от времето сгради, но напредвах бавно и не разкрих нищо съществено. Със завръщането на нощта и луната усетих хладен повей, донасящ нови страхове, затуй не посмях да остана в града. И когато напусках античните стени, за да се приготвя за сън, зад мен се сгъсти с въздишка малък пясъчен вихър, налетял над сивите камъни, макар че пустинята беше спокойна под ясната луна.

Призори се събудих от поредица ужасяващи сънища, а в ушите ми звънтеше някакъв метален екот. Видях слънцето да праща ален взор през сетния повей на малка пясъчна буря, увиснала над безименния град, и забелязах колко е спокойно всичко останало наоколо. Отново дръзнах да навляза из тези злокобни руини, които се издуваха под пясъка като дебнещи чудовища, и отново заработих с лопатата, за да диря напразно останки от забравената раса. По пладне си отпочинах, а след това дълги часове разчиствах стените, отколешните улици и очертанията на почти напълно изчезналите сгради. Виждах, че градът наистина е бил величав, и се питах откъде е идвало това могъщество. Представях си цялото великолепие на една тъй далечна епоха, че дори и Халдея не си я спомня, мислех за обречения Сарнат, издигал се в страната Мнар, когато човечеството било още младенческо, и за града Иб, изсечен от сив камък преди появата на хората.

Ненадейно попаднах на място, където скалният пласт се издигаше над пясъка и образуваше невисока канара; и тук с радост зърнах нещо, което изглежда обещаваше по-ясни следи от допотопния народ. По каменната стена отчетливо личаха грубо издяланите фасади на няколко малки и схлупени скални къщици или храмове, чиято външност би могла да съхрани редица тайни на неизмерно далечни ери, въпреки че пясъчните бури отдавна бяха изличили външните барелефи, ако изобщо е имало такива.

Тъмните отвори пред мен бяха много ниски и задръстени с пясък, но аз разчистих единия и пропълзях с факла навътре, за да разкрия незнайните му загадки. Видях, че пещерата е храм, съзрях и ясни следи от народа, който бе живял тук и отправял молитви към боговете, преди още пустинята да е станала пустиня. В изобилие се срещаха примитивни олтари, колони и ниши – всички те удивително ниски; и макар че не видях скулптури или фрески, имаше множество необичайни камъни, явно оформени като символи по изкуствен път. Тази схлупеност на изсечената зала беше твърде изненадваща – едва можех да се изправя на колене; същевременно тя имаше толкова обширна площ, че факлата ми разкриваше само част от нея. В някои по-далечни кътчета изтръпвах, без сам да зная защо; отделни олтари и камъни като че криеха намеци за забравени ритуали с ужасна, отблъскваща, необяснима същност и ме караха да се питам що за хора биха създали и посещавали подобен храм. След като разгледах цялата вътрешност на залата, аз пак изпълзях навън, обладан от жадното нетърпение да узная какво ли ще разкрият и другите светилища.

Нощта бе наближила, ала осезаемите находки правеха любопитството ми по-силно от страха, затова не побягнах от дългите лунни сенки, които ме бяха възпрели при първия ми поглед към безименния град. В здрача разчистих още един отвор и с нова факла пропълзях навътре, откривайки пак безформени камъни и смътни символи, но не и нещо по-различно от видяното в другия храм. Залата беше също тъй ниска, само че не толкова широка, и свършваше с много тесен коридор, задръстен от сумрачни и загадъчни олтари. Тършувах из тия олтари, когато свистенето на вятъра и ревът на камилата отвън нарушиха безмълвието и ме привлякоха да проверя какво е подплашило животното.

Луната ярко сияеше над първобитните руини и огряваше гъст облак от пясък, понесен изглежда от мощен, но вече затихващ повей някъде покрай канарата пред мен. Разбрах, че именно този мразовит пясъчен вихър е подплашил камилата, и се канех да я отведа на завет, когато случайно вдигнах очи и видях, че по върха на скалата няма никакъв вятър. Това ме озадачи и възбуди прежните страхове, ала веднага си спомних внезапните местни вихрушки, които вече бях усетил по изгрев и залез слънце, и реших, че явлението е нормално. Стигнах до извода, че течението идва от някоя скална пукнатина, свързана с дълбока пещера, и проследих с поглед политналия пясък, за да открия източника; скоро разбрах, че вятърът идва от далечния, едва забележим черен отвор на някакъв храм южно от мене. Борейки се с напора на задушливия прашен облак, закрачих към храма и колкото повече наближавах, толкова по-високо над другите се издигаше той, а и входът му не бе тъй задръстен от спечен пясък. Бих влязъл веднага, ако страхотната сила на ледения въздушен поток не заплашваше всеки миг да изгаси факлата. Вихърът изригваше бясно от мрачната врата, подмяташе пясъка със зловещи въздишки и се разсейваше сред безумните руини. Не след дълго вятърът отслабна и прахът взе постепенно да се успокоява, докато накрая отново настана тишина; но сред призрачните камъни на града сякаш още се спотайваше нечие присъствие и когато погледнах луната, стори ми се, че тя потръпва като отражение в неспокойни води. Необяснимо силен страх ме обземаше, ала и той не успя да потисне жаждата за изумителни открития; щом вятърът стихна окончателно, аз прекрачих прага на мрачната зала, която го бе породила.

VIBES
VIBES

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни