Читателският дневник на... Стоян Николов-Торлака


Стоян Николов-Торлака е писателят, който стои зад едно от любимите ни явления в съвременната българска литература - роман, написан изцяло на северозападен диалект. И тъй като един не беше достатъчен да събере всичко, което иска да ни каже, написа цели три: "Северозападен романь", "Автономията???" и "Май ше ни бъде...". Имаме честта той да бъде и един от авторите на VIBES, а текстовете, създадени изпод безпощадно откровеното му перо, можете да прочетете тук.

Веднъж вече разговаряхме професионално с него, но само един път не ни стига. Затова го потърсихме за второ интервю, този път посветено изцяло на литературата - такава, каквато е тя в неговите очи. Какво чете Торлака и кои са книгите, които винаги ще имат място в живота му? Вижте в следващите редове.

Коя е последната книга, която ти направи положително впечатление?

„Очила за канибали“ на Йото Пацов.

Ако трябва да я препоръчаш с няколко изречения, какви биха били те?

Признавам си, че изобщо не го познавах като автор, преди да ми го препоръча и подари един голям приятел, на когото вярвам безусловно. По принцип не обичам ловни истории. Не мисля, че в нашия век на преситеност и все по-безогледно унищожаване на природата има какъвто и смисъл да идеш да стреляш по животни, при положение, че от това не зависи нито животът, нито прехраната ти. Чел съм доста подобни текстове – на Хемингуей, Радичков, Станев, Цончев, на други автори от цял свят, но някак не съм успявал да ги почувствам близки и да потъна в тях.

В „Очила за канибали“ обаче открих другата страна на ловните истории, тази, която винаги ме е радвала – преклонение пред суровата природа, мъжка и първична борба с трудностите и препятствията, истинска любов към дивото, себеотрицание и стремеж да се връщаш отново и отново при Майката Земя, все неща, които не са ми чужди, ама хич. Богат и цветист език, усет към детайла, създаване на многопластови и шарени картини допълват пейзажа.

Така че ловът остава на заден план и книгата на Йото Пацов акцентира много повече върху мъжеството, достойнството, морала и чисто човешките взаимоотношения. Поне аз така я усетих и останах много приятно изненадан след няколко разочарования от съвременната българска литература, към която опитвам да се върна след години на съзнателно дистанциране.

Сподели ни цитат от нея, с който ще спечелиш вниманието ни.

Честно да си призная, избирам напосоки, защото има много за цитиране. Конкретните думи са от разказа „По месеца с пъдпъдъчи сачми“ и ми направиха впечатление с това, че показват как един от знаменитите ни писатели от ХХ век недвусмислено демонстрира, че е здраво стъпил на земята, качество, което винаги съм знаел, а напоследък и все повече се убеждавам, че е най-ценното за хора, които поради една или друга причина привличат общественото внимание.

„Така ще запомня тази далечна вече нощ – тъмния силует на порутената плевня, пред която заметнати с черджета са се скупчили циганчетата, ние около огъня, кой с цигара, кой с манерка вино в ръка, а на двайсетина метра от нас циганинът, вирнал пушката към луната пълни небето с пъдпъдъчи сачми…

Та като видя сега сипаничавото сигурно от изстрелите лице на месеца, все за тогава се сещам, и си спомням фразата, която Емилиян Станев каза, взрян в циганина:

- Няма по-велик писател от живота…“

Кой е любимият ти автор? Защо?

Безспорно това е Жоржи Амаду. Вече сигурно петнайсет години станаха. Първо му прочетох „Старите моряци“. Какво да ви кажа… С две думи луда работа. Истински персонажи, извадени сякаш току-що от реалността, от истинския, пълнокръвен живот на улицата, невероятно чувство за хумор, ритъм на повествованието, на който можеш да завидиш, непосредственост, липса на каквато и да било претенция и привидна лековатост на текста, под която се крият много пластове, подводни камъни и едри, първокласни перли.

Няколко седмици обикалях всички антикварни книжарници из София и плащах безбожни за тогавашните ми реалности на полубезработен студент пари за книги на Жоржи Амаду. Да, има един период от творчеството му, който не ми е особено присърце, може би заради твърде болезнените паралели с нашата действителност от последните седемдесет години, но това са детайли. След сталинистките залитания от времето на „Подземията на свободата“ Амаду се превръща в писателя с най-любимото ми чувство за хумор и най-силна връзка с живота на онзи човек, когото съвсем неправилно наричаме „обикновен“.

Той е описан в творчеството му с всичките му страхове, перипетии, възходи, падения, колебания, слабости и достойнства. Един магичен свят, в който горчивите сълзи и звучният смях вървят ръка за ръка, леките жени са по-благородни от претенциозните крепителки на морала, а окаяните пияници имат повече кураж и човещина от самопровъзгласилите се стожери на социума. Свят на истински страсти, чувства, емоции и взаимоотношения. Магичен и едновременно брутален свят, описан от перото на един истински майстор…

Коя е книгата, която можеш да препрочиташ многократно?

Мразя да чета книги по повече от веднъж, честно казано. Поне не и преди да изтекат минимум десетина-петнайсет години, преди да повторя. Наистина, колкото и да харесвам дадена книга, много ми е трудно да я захвана пак скоро след първото прочитане. Това важи с особена сила за собствените ми книги. След като ги напиша и редактирам, буквално ги отбягвам поне няколко месеца. Само ги държа в ръцете си и разглеждам корицата. Нямам сили да отворя текста, който познавам до болка.

Все пак, покрай малките диваци ми се наложи да зачета някои от детските книги, с които съм израснал. И видях, че в добрия смисъл на думата повечето от тях изобщо не са детски. „Пипи дългото чорапче“, „Мечо Пух“, „Патиланско царство“, „Книга за джунглата“, народните приказки, много, много книги, на които са поставени етикети, всъщност могат да бъдат разбрани отлично, като ги прочетем през призмата на горчивините, опита и положителните емоции на възрастния човек. И да ни радват и замислят през различна призма. В този смисъл, радвам се да прочета повторно книгите от детството си.

И научната литература, на която наистина не мога да се наситя. Историческите, етнографски и географски книги, които са оставили ярка следа в съзнанието ми, мога да препрочитам по десет пъти, тъй като с всеки прочит „картинката“ ми се изяснява все повече. Последно четох за не знам кой път третия том на „История на българската държава през Средните векове“ от Васил Златарски, тъй като за следващата си книга съм планирал да се насоча към този период. Изпитах огромно удоволствие да се заровя в любимата си наука и богатия, архаичен език на Златарски.

А коя е последната книга, която не успя да дочетеш докрай?

Май няма такава през живота ми. Приемам го като кауза и давам шанс на автора до последно. Все си мисля, че на следващата страница ще стане нещо, което ще преобърне всичко и на пръв поглед глупавата, плоска и скучно разказана история ще излезе нещо гениално. Понякога се случва така, но рядко, за съжаление. Случвало ми се е да захвърлям някое произведение и да се връщам едва след време към него, но не се предавам, колкото и мазохистично да ми се струва.

Споменах, че напоследък чета съвременна българска литература. За жалост в повечето случаи удрям греди, особено с прехвалените имена. Не знам, грешката може да е и в мен, но ми се струва, че повечето издателства налагат на пазара автори, които не блестят с литературните си качества, а с принадлежността си към този или онзи „кръг“.

Все пак забелязвам раздвижване, появяват се много смислени неща, които по нищо не отстъпват на световната литература и това ми дава надежда, че в обозримо бъдеще книжният ни климат ще се нормализира и ще роди както своите страховити бури, така и сияйните си, безоблачни небеса. В истинската литература има място за целия спектър от емоции и впечатления, само не и за посредствеността. Тя е недопустима.

Намираш време за четене или сред четенето намираш време за всичко останало?

През последните няколко години разбрах, че „Чукча не читател, чукча писател“ не е виц, а самата истина. Много ми се събра, не че се оплаквам, ама наистина е така. Имам три малки деца и съответните отговорности към семейството си, правя по няколко десетки представяния на книгите си годишно, пиша за различни медии, а сега започнах и да издавам сам нещата си. Лудницата е пълна, да не говорим, че в основата на всичко в професионално отношение стои това да създам една наистина качествена книга, да се мине през редакции, обсъждания, страниране, корици, дизайни…

Така че не ми остава толкова време за четене, колкото преди. Още повече, че съзнателно избягвам да чета автори, чиито книги имат стилово сходство с моите, а именно те са ми любимите. Въпреки всичко, да, намирам кога да чета, но далеч не толкова, колкото съм свикнал. Имал съм периоди в живота си, когато не съм падал под петдесетина книги на година, да не кажа и сто. Сега са двайсетина, но все пак семейството и професията ми са ми приоритет и ще трябва докато съм в най-усилните си години да отиграя високата топка, която съм си задигнал, качествено. Живот и здраве, ще му дойде времето да понамаля оборотите и да се отдам на страстта си към четенето с пълна сила. Отново.

Коя е книгата, която обожаваше в детството си?

Имах едни български народни приказки с дебели корици и невероятни илюстрации. Тях ги препрочитах много, много пъти, ако мога да допълня отговора на един от предишните ти въпроси. Толкова много, че преди няколко години ги намерих сред книгите, които майка ми беше старателно събрала от моето и от детството на брат ми, и ми дожаля за нея. Тя буквално е протрита от четене. Дебелите, някога твърди корици са омачкани, листовете са излинели, буквите и илюстрациите на места са размазани…  Голям зор е видяла горката книжка, но явно си е заслужавало, защото помня почти всяка дума от нея. Така си се и казваше – „Български народни приказки“, спомням си и до днес всеки детайл от корицата й.

Има ли книга, която, според теб, всеки трябва да прочете?

Библията, Корана, Рамаяна, Махабхарата, исландските еди, египетската Книга за мъртвите, шумерските предания и изобщо всички религиозни и особено митологични книги, до които може да се докопа, без съвременните интерпретации и фалшификации, разбира се. Бързам да подчертая, че съм яростен противник на религията във всичките й форми. Това на пръв поглед може да е шизофрения в най-чистия й вид, но не е. Ни най-малко.

Историческата литература е изключително ценна особено, когато е сериозна и се базира на сигурни извори и археологически данни. Тя обаче в никакъв случай не може да се сравнява с дълбочината на познанието за самото формиране на цивилизациите, на човешките общества изобщо, за изначалните им устои и трансформациите им, която можем да получим от така наречените свещени книги.

Пак повтарям, много е важно да се абстрахираш от това, което се опитват да вменяват като религиозни устои, правила, морал, забрани и табута същите тези книги. Те служат и винаги са служели на определени властови, икономически и чисто комплексарски интереси на една сравнително тънка прослойка от всяко едно общество. Но, ако умееш да четеш между редовете, там ще откриеш и мъдростта на поколенията, събирана в продължение на хиляди и хиляди години. Ако четеш достатъчно подобни неща ще намериш правилния отговор на въпроса защо обществата, народите, държавите, самите ние като личности функционираме така. Наслагвания от стотици векове, някои от които в момента ни изглеждат напълно абсурдни, но други съдържат в себе си желязна логика.

Все пак единственото смислено е да се чете и да се мисли. Четенето без осмисляне на прочетеното, без вникване в детайлите, без съпреживяване, е само по себе си твърде опасно и талибанизиращо занятие. Мисленето без четенето пък си е просто дървено философстване. Трябва да има баланс, защото познавам не един и двама, които залитат в едната или другата посока и резултатите хич не са добри. Като прочетеш за няколко религии, култури и държави, размърдаш си кратуната и започваш да си навързваш нещата. И ти става ясно, че всички по целия свят сме еднакви, но използваме различни способи и похвати да се себеизразяваме, съобразно климатични, географски, исторически и ред други особености. Когато проумееш това, уважаваш повече както себе си, така и различните. И си готов да отстояваш позициите и ценностите си, без да нарушаваш личното пространство на другите.

Защо четеш?

Както обича да отговаря на всички въпроси най-малкият ми син „Защото така!“. Нямам рационален отговор, наистина. Четенето, писането, изобщо боравенето с думи е магия. Чрез тях виждаш света през различна призма, неща, които не си забелязвал преди ти се набиват на очи, а такива, които са ти се стрували важни и съществени, лъсват в цялата си пошлост и безсмислие.

Да отговоря защо чета ми е също толкова трудно, колкото да кажа защо дишам, пия вода, смея се или се гневя. Когато един път онова червейче влезе под кожата ти, погледът ти търси навсякъде книги, заспиваш с мисълта за тях, събуждаш се с нея, бързаш да свършиш каквото ти налага битийното, да се върнеш към миризмата на напечатаната хартия и да разлистваш, разлистваш, разлистваш… в захлас. Ще се повторя, но четенето е магия. То не може да бъде обяснено, също както не могат да бъдат обяснени и свещенодействията. Те или те грабват и обръщат душата ти наопаки, за да те оставят без дъх, или стоиш отстрани, гледаш и се чудиш как може някой да се занимава с това, вместо да върши нещо по-приятно. За щастие, аз съм от ония, омагьосаните…

Станислава Симидчийска
Станислава Симидчийска

Станислава е един от основателите на VIBES. Филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни