Деси Нико пред VIBES: Искам да се науча да се вълнувам и от спокойствието


Тя е Десислава Николова-Беседин. Или Деси Нико, както е избрала да се подпише под дебютния си роман "Алиса и петък вечер". Имам удоволствието да я познавам от първата ни медийна работа - още помня как се появи в офиса, носейки ни една торба истории, коя от коя по-вълнуващи. И всичките ѝ се бяха случили. Деси ни научи как да грабим от живота с пълни шепи и когато падаме, защото това неминуемо се случва, да се изправяме бързо и без да отдаваме особено значение на раните си. Мен лично пък ме научи как се търси по изображение в Google - умение, което и до днес ми е изключително полезно. Към днешна дата Деси е съпруга, майка и публикуван автор. Срещаме си, за да си поговорим за семейния живот, децата и дебютната ѝ книга. Разговорът относно последното вижте в следващите редове.

Деси, какво е общото между твоята Алиса и героинята на Луис Карол? Колко изгубени са и двете в своите светове?

Книгата е за онази категория хора, които наричам „Търсещи Смисъла“. И двете Алиси са такива – любопитни, но не във формата, в която ще подслушват съседите с опряна в стената чаша, а изгарящи от желание да разберат защо се случва всяко нещо около тях. Защо се чувстват по определен начин, защо другите около тях се чувстват по друг? Разбира се, наред с хубавите неща, този стремеж им носи и голяма доза самоизмъчване. Чешърският котарак хубаво си е казал, че ако не знаеш накъде си тръгнал, няма толкова голямо значение и къде ще стигнеш. Но всеки уважаващ себе си представител на Търсещи Смисъла ще го човърка невъзможността да знае къде, защо и кога точно ще се озове, независимо дали има дори бегла представа какво иска в живота. Алисите не са съвсем изгубени. Въпрос на едно отваряне на очите е да намерят себе си. Но може би това не им е целта.

Кога се срещнахте за пръв път? А кога разбра, че е част от теб?

Моята героиня – до голяма степен това съм самата аз. Не мисля, че са въпрос на среда и възпитание такива основни личностни характеристики като неосъзнатата склонност да се забъркваш в неприятности, защото без неприятности животът не ти се струва достатъчно интересен. Така че алисините черти са си заложени в мен много отдавна, заедно с цвета на очите и формата на дупето, да речем. Съвсем подобно момиче на това, което диша в книгата, съм била в периода около двайсет и четвъртата си година.


Едно от първите приключения на Алиса е в Страната на табелките – защо не ѝ хареса там?

Никоя страна не е само хубава или само гадна. Както е и с хората. Обикновено всяко качество си върви със съответния недостатък. Например, ако си много точен човек, организиран, винаги навреме – това безспорно е качество. Но дали наистина е безспорно? В повечето случаи точността е придружена с невероятната способност да скапеш настроението на цялата среща, ако другите са закъснели с 15 минути. Така е и в по-глобален план, с целите народи или държави. Постигнали са нещо, но вероятно и са изгубили друго в процеса. От една страна е готино да се родиш и пораснеш в уредена, добре „отабелена“ държава. От друга страна, по този начин е твърде възможно да не развиеш способността да оцеляваш психически в стресови ситуации, например. Отговорът на въпроса дали за един млад човек е по-добре да остане в България, или да отлети на Запад, според мен трябва да зависи преди всичко от това къде специфичният му характер ще се чувства щастлив. Моята дълбоко размишляваща и пренебрегваща правилата Алиса просто не е за Страната на табелките.

Виктор и Анита са двама от най-добрите приятели на Алиса. Кои са най-хубавите им качества? А най-лошите?

Виктор и Анита са персонификации на две различни зависимости. В романа има и други такива герои. Темата за зависимостите е силно застъпена в „Алиса и петък вечер“, така че направо мога да отговоря с два цитата от книгата, споменаващи най-хубавите и най-лошите им черти:

Търсиш смисъл и си неразбран, различен, по-специален от останалите, които не се лутат. Ставаш зависим от нещо. В началото те кара да се чувстваш още по-неразбран, различен, специален. Това впечатление ти харесва. Но не усещаш, че постепенно се превръщаш в клонинг, същият като другите, които са зависими от същото нещо. Първоначално то е било единственото, над което си имал пълен контрол – с какво да преядеш, кога да се надрусаш, дали да си вземеш бутилка водка за вкъщи... Накрая контролът е в бутилката, а ти вече си никой. И смисълът съвсем е изчезнал. Въобразявал си си, че с Анита, Мия, Виктор и Джак – с такива приятели можеш да бъдеш себе си в този нечий друг свят. Но не можеш. Трябва да се научиш да бъдеш себе си сам.

„Обясних, че ми е трудно да се сбогувам с Вдъхновението, което Анита ми даваше толкова време. Ами ако без нея изпадна завинаги в творческа криза?

– Защо не погледнеш на нещата така: представи си, че творческите идеи са стаи в мозъка ти. Обзаведени, просто лампите им са загасени. Наркотиците не са толкова могъщи, че да строят стаите, нито да подреждат мебели в тях. Те просто ти помагат да светнеш лампата. Тъпо ще е да не можеш да се научиш едни лампи да светкаш сама!“

От коя планета е Венера? Съществува ли наистина това крехко създание?

О, да, аз дори познавам няколко такива прелестни крехки момичета. Те са моите вдъхновителки за образа на Венера, създала съм го като съвкупност от общите им черти. По-слабите, по-чупливите хора също си имат своите механизми за оцеляване. Те са като любимата роза на Малкия принц – очароват със своята деликатност и винаги ще се намират грижовни личности, които да ги предпазват с параван и готовност да обиколят Вселената заради тях.

Колко дълга може да бъде една петък вечер? А какво следва събота сутринта?

За мен най-вълнуващите петъчни вечери са онези, в които опитваме нещо ново. Които натъпкваме с адреналинови преживявания. Докато ги живеем, тези вечери ни се струват съвсем кратки, отлитат като миг. В спомените обаче се запечатват като много по-дълги от нощите, в които просто сме следвали рутината. А за събота сутрин... Всеки си има своя рецепта за щастие в събота сутрин. Моята е да осъзнаеш, че не само адреналинът може да бъде вълнуващ. Искам да се науча да се вълнувам и от спокойствието.


Какво научи Алиса за живота? А ти от Алиса?

Алиса научи, че животът не е пъзел, а конструктор. Никой никъде не е записал какво ще ни се случва. Попадаш в някакъв затвор – ОК. Винаги можеш да излезеш оттам и да бъдеш пълноценен човек. Разбиват сърцето ти на стотици парчета. Ами, хубаво! От теб си зависи дали цял живот ще подсмърчаш, че не ти върви в любовта, или ще връчиш счупеното на човек, който те заслужава, ще го оставиш да лепи и да ти носи щастие. Ако работиш нещо, което те кара да се чувстваш зле; ако си обграден от хора, които те натоварват; ако живееш в страна, чиято обстановка не ти носи щастие – никой не ти е виновен, в твоите ръце (или криле!) е да промениш нещата, но трябва да се осмелиш да поемеш тази отговорност пред себе си.

Какво научих аз от Алиса? Предпочитам да не говоря сега за горчивите уроци. За мен най-прекрасното в тази Алиса е, че благодарение на нея разбрах какво е да сбъднеш една от най-съкровените си мечти. Колко психическа сила, колко упоритост изисква това. И как щастието се разлива по цялото ти същество накрая. Аз от дете чувствам себе си като писател. Сега вече съм заявила тази позиция и пред света. Разбира се, творчеството е свързано и с много мъчителни моменти. Но аз никога нямаше да бъда спокойна, ако не знаех, че наистина съм опитала да работя онова, което винаги е горяло в мен. Пък даже открих и един неочакван позитив! Хората изведнъж започнаха да приемат по интересен начин всичките ми недостатъци: „Разсеяна си? Пъхнала ютията в хладилника? Забравила рождения ми ден? Изпаднала си в истерия? Пиеш и пушиш? О, няма проблем! На теб ти е простено, ти си писателка!“. Много е удобно така.

Идеята за „Алиса и Петък вечер“ е отпреди няколко години. Порасна ли героинята заедно с теб и какво е чувството да я наблюдаваш от разстоянието на времето?

Оставила съм героинята да си живее между кориците. Аз вече не отговарям за нея, не определям дали е пораснала и с какво се храни. Книгата има отворен финал, от въображението на читателя и личното му светоусещане зависи какво се е случило с нея. Да си призная, не съм чела хартиеното издание. Може би няма и да го прочета. Винаги ще си намеря още нещо, което искам да редактирам и ще се тормозя, че вече е късно. Но по време на редактирането, преди да влезе за печат, наистина ми беше доста особено да я чета. В един ден ми се струваше, че съм написала нещо гениално, на следващия - пълна боза. В крайна сметка съм си наложила да не ѝ слагам оценки. Да, разсъжденията ѝ са на моменти наивни, но мисля, че в нейния случай е сладко и това ѝ отива.


Липсва ли ти днес Алиса?

Не ми липсва, защото си знам, че съм живяла в кожата ѝ, че съм видяла толкова светове през очите ѝ. Взела съм, каквото съм имала да взимам от нея и съм продължила напред. Алиса щеше да ми липсва повече, ако не я бях познавала. Вечно щях да се питам какво ли е да живееш по нейния начин, дали не пропускам невероятни неща.

Станислава Симидчийска
Станислава Симидчийска

Станислава е един от основателите на VIBES. Филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни