Е-страда!

Да громиш и плюеш по българските риалити програми е също толкова достойно, колкото да налагаш с тесла прегазено от ТИР куче, но понеже и аз като всички обичам водопада от випщина, изливащ се в началото есента от телевизионния екран, всяка вечер с радост сядам пред екрана. И някъде между въпросите „коя си, па ти?”, напевно отекващи в главата ми при появата на поредната звезда, се замислих и за нещо друго – за това, че зевът между статута на известна личност и обществената или творческа значимост на така наречените знаменитости е огромен.

И това не важи само за фолкаджийките и другите девойки, натоварени на експреса за месо “play-нещо-си”, който инженерите на медийното пространство от доста време умело композират. Това при тях някак си се разбира от самосебе си, но моята дума е за представителите на българската естрада. За онази група хора с вирнати носове, понесени като посипани с брокат платноходки по все по-пресъхваща река от стари лаври. Онези, които непрестанно се оплакват, че вече не се прави българска музика като едно време или, ако се прави, е по западен модел (разбирайте копи-пейст на хитовете от блудкавите телевизионни канали, но това е тема за друго жлъчно излияние).

Онези хора, откърмени с представата, че изкуството се спуска нецентрално и отгоре, които така и не разбраха, че музиката тръгва отдолу, от баровете, от улицата, от кръчмите, за да стигне, при добро стечение на обстоятелствата, и до телевизията. Упражнение, което, впрочем, чалгата умело приложи. Естрадата си остана на ниво лошо скалъпен идеологически мутант, който трябваше да се бори със западните влияния, но единственото ѝ завещание за историята ще е простият факт, че това животно някога е съществувало. Представителите ѝ обаче са премного и преобилно се опитват да ни убеждават, че са известни заради музикалните си кариери. Истината обаче е, че повечето от тях имат по един концерт около Коледа, на който ходят все едни и същи пет хиляди човека, сто стари песни, които никой не слуша, през последните 15 години не са издавали албум с нови песни, а митът за известността започва рязко да бие на кухо всеки път, когато ги затворят в поредната къща на поредния формат, за да изхвърчат като коркови тапи от нея само седмица по-късно.

И наистина, ако човек си ги представи като съсловие, ще си даде сметка, че сред тях има основно изпълнители, чийто творчески завет си остава във възпяването на анимационни герои и играчки за невръстни момичета, както и в това, че хората, които по някаква причина са изгубили притежание над обувките си, имат какво да пият, докато притеснено куцукат боси към вкъщи.

Има апологети на бабите си, хора, запалени по “Big ship spotting”, черно-бели бардове, според които всички сме облечени в затворнически униформи с райета, преплитащи се в неделим кръговрат, и всякакви други труженици на вехтата мелодрама. Най-лошото е, че се напъвам, за да измислям тези не особено забавни смешки, просто защото творчеството на тези хора, че е част от културния код. Това важи за моето поколение и за това преди него, за следващите пък да не говорим. С много малки изключения, повечето от които за съжаление не са между живите, българската естрада не успя да остави следа или каквото и да е културно влияние. Тя си остана набор от лековати песнички, с които хората с повече алкохолно съдържание в кръвта и по-малко възпитание имаха навика да досаждат на другарите си по маса.

Естрадата се провали и в това отношение обаче, защото чалгата напълно иззе и тази ѝ функция. И няма как да бъде иначе, при положение, че говорим за музика, създавана по начина, по който се създава Франкенщайн – скалъпвайки парчетата от това и онова, които накрая формират нещо с очевидни интелектуални дефицити. Някаква смесица от кръчмарски песни, гръцко, сръбско, рок и латино, която на всичко отгоре има социална насоченост колкото обелка от кренвирш, а за да стане една музика значима, трябва поне малко да одрасква и тези въпроси. Пък извиненията, че преди само така е можело заради режима, изобщо не вървят, първо, защото всички сме чували песни, в които е можело и по друг начин, и второ, защото същият този режим през цялото време палаво е пощипвал естрадата по гримираните бузки, така че след 89-та не ѝ оставаше нищо друго, освен гузно да замлъкне. И накрая тя хлътна в бездната на собствената си посредственост, заемайки полагащото ѝ се място.

А тази бездна е толкова тъмна, че ако за миг затворим очи и си представим, че естрада никога не е имало, а после ги отворим, ще си дадем сметка, че нищо в музикалната ни реалност няма да се е променило. Автентичната българска музика отново щеше да е единствено клубен ъндърграунд, поп музиката отново щеше да е безлична имитация, а чалгата щеше да продължава да пори вълните на морето от народна любов като розова версия на броненосеца „Потьомник” с две изкуствени гърди, закачени за носа. Е, може би не всичко щеше да е същото, вероятно диванчетата на предаванията за домакини щяха да са по-пусти, риалити форматите – малко по-скучни и щеше да е по-трудно да решиш на какъв коледен концерт да заведеш глухата си баба.

П.П. През цялото време, докато пиша това, слушам Милена Славова, мадама, на чиито песни съм мятал радостно с юмручета като ученик, махам и сега, което ме кара да си мисля само едно – „значи можело и иначе”.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни