Христофор Недков - Фори: полетът на една риба

Посвещавам днешния спектакъл
на любим приятел,
                                 непознат,
на човека от последния ред,
на дърветата-бели от неочакван сняг.

Посвещавам стиховете на любимата
                                                               жена.
Себе си
                                 кому да посветя?

                                                                  „Посвещения“, Фори

Христофор Недков – Фори е изиграл над 80 роли в телевизионни предавания, куклени и драматични спектакли, авторски предавания, шоу програми и други, в които е участвал като актьор, сценарист и режисьор. От 1999 г. е ръководител на Младежка театрална студия “Сцена 99” при читалище “Родина”, гр. Стара Загора. Преди да отпия от извора, се отбих при някои негови „чеда“, някои биологични, други театрални, за да разбера как чувстват своя „баща“. Първоначално всички се затрудниха и реагираха: „Как? Фори?!! В едно изречение?!“.  Явно непоносимостта му към думата „не мога“ им бе завещана и след кратко събеседване със сърцата си, поднасяха еманацията на обичта и уважението си към него:

"Фори е и учител, и родител, и приятел: Човек с главно Ч.“ - Таня Караиванова

"Малко великани има в театъра и той е един от тях.“ - Самуил Топалов

"Има само едно дете, но е баща на много млади театрали.“ - Катерина Иванова

Фори, многопластов си и се чудя къде да направя първата копка... Знам, че където и да бутна, ще намеря съкровище.

Криси, откакто се помня се занимвам с театър. Едно телевизионно предаване съм правил. В едно много старо време – може би преди 20 години – време, което едва ли ти помниш... Водих и радиопредаване „Натроение“ в радио „Трели“. Започваше с това хубаво парче на Glenn Miller – “In the mood”. Това е времето, в което музиката се подготвяше на касети и се зареждаше всяка песен, която трябваше да прозвучи.

В артистичните среди все се говори за мнимата борба между  режисьор и актьор. Ти си и двете - може ли да има мир между тия двамата?

В един момент от кариерата си започнах да гледам и режисьорски на актьорската си работа. Не съм от актьорите егоисти. Обратното – интересувам се от това как ще се подреди цялата сцена. Не искам да изпъкна, а да се изведе смисъла, да се предаде най-доброто. Затова и доста често си позволявам да режисирам вътрешно колегите си. При мене актьорът и режисьорът си помагат. Понякога обаче споря с режисьорите. Винаги вярвам и разчитам на усета и интуицията си за това кое е интересно. Споря, когато решението на режисьора е елементарно или глупаво, или стандартно и рутинно. Търся новото и предизвикателството. Винаги вдигам летвата и съм на принципа, че актьорът сам трябва да търси предизвикателствата.

Изпълняваш ли си препоръките, които сам си даваш като режисьор? Носиш ли на критика?

Да. Изпълнявам си препоръките. На бой нося, на работа много нося, на много неща... В този смисъл и на критика. Разбира се, на градивна критика. Към себе си съм много критичен. Много взискателен. Аз съм своеобразен перфекционист в работата си и на това се опитвам да науча моите млади ученици в моята тетрална студия, която водя вече над 15 години. Имаме над 20-тина представления, десетина в аматьорските театри в Нова Загора, в Гълъбово и т.н.

Според мене самоиронията е бисер в короната на характера. Сила или прикрит комплекс има в нея? 

Няма никакъв комлекс в самоиронията. Обичам да се шегувам, както с другите, така и със себе си. Имам вроден ген. Баща ми имаше такова хубаво, бих казал „тънко“, чувство за хумор. Уважавам това почти „английско“ чувство за хумор. Без да се самоизтъквам, смятам, че в тази посока е и моят хумор. До такава степен, че понякога хората трудно рабират дали се шегувам или не и след известно време разбират,че съм ги поднасял. Това за мене е упражнение по стил: упражнение на иронията, на хумора. Или както се казва – пето правило на Мърфи: „Вие се вземате прекалено насериозно.“ Никога не съм се вземал прекалено на сериозно. Необходимо е актьорът да притежава самоирония, защото това е катализатор. Карикатурата, иронията, хумора са много важни индикатори. Когато е необходимо, се самоиронизирам. Невинаги обаче има необходимост.

Превъплътил си се в много роли. Предполагам някои герои ти импонират, други – не толкова...

Ще използвам клише: както родителят обича децата си..да, обичам всички роли, но някои – повече, някои са ми по-любими. Някои незабравими, някои етапни. Като спектакъл „Посещение на млада дама“ беше един етапен култов и уникален спектакъл, който след като играхме през 97 година – след 10 години го възстановихме и го играхме без да „го пипнем“, защото е страхотно конструиран. Бих го нарекъл „терапевтичен спектакъл“, защото въздейства терапевтично на публиката. В него сме аз и моята съпруга. Играем по 7-8 роли. Различни вариации на взаимоотношенията между мъжа и жената. Да, на нас ни коства доста усилия, но публиката излиза витално заредена от него. Наистина уникален. С този спектакъл и с няколко други съм преживял т.н. „звездни мигове“. Когато си между земята и небето. Когато летиш. С публиката си получил такава симбиоза и удоволствие... заради тези мигове си заслужават всички нерви, които носи нашата често неблагодарна професия.

В ролите не взаимстваш ли черти в твоя характер?

В човека съществува всичко. Само че то е в различни пропорции. Добрият актьор трябва да знае къде в него в болката, обидата, злобата и когато е необходимо да натиска тези копчета и да може бързо да ги активира. Един герой, един характер е изграден от различното взаимоотношение между тези човешки качества. Ти като един алхимик трябва да вземеш и да направиш точната дозировка и да създадеш героя си. Героят е като един пъзел, който трябва да подредиш. 

Спектакълът е една картина, която търсиш дълго време: първо правиш скиците, после пробваш тази боя, онази боя, докато постигнеш максимума. И във всяко едно представление ти трябва да нарисуваш почти същата картина.  Това е разликата между режисьора и художника. Художникът всеки път прави различна картина, а ние всеки път трябва да нарисуваме същата картина. Всеки актьор добавя цвят. Да, използвам черти от своя характер, но и много наблюдавам..най-вече от живота. За разлика от по-младите ми колеги, вдъхновение черпя от живота, не от филми. Защото той е по-истински. При филмите е пречупено по някакъв начин и не е съвсем реално.

Измени ли се с времето?

Човек не се променя. Човек се разкрива. Някои черти се изкривяват, засилват, активират, провокират в зависимост от ситуацията. Една случка може да отключи в тебе и убиец: ако детето ти са го хванали побойници, може да убиеш. Човек сам себе си не познава.

Знаеш ли кой си?

Трудно може да се отговори на философския въпрос „кой съм аз“, защото не си тяло, не си само душа, име, професия... Аз съм в голяма степен екзистенциалист, смятайки, че човек сам по себе си е непознаваем. Той е променлив и зависи много от средата, я която е, от ситуацията, в която се намира. Пред смъртта – само тогава, в този последен миг, човекът може да бъде някаква константа.

Приемаш ли формата на героите си, или по скоро се запазваш?

Когато съм на сцената, навлизам в тяхната кожа, най –вече в техните проблеми. Винаги влагам много от себе си и намирам позиция, която е близка до моята – относно проблема. За да може да стане и той истински. Даже и т.н. „отрицателни герои“ – те също имат своята мотивация, своята истина. Професията ме е научила да гледам от различни гледни точки. Да се опитвам, без да приемам да разбирам хората. Имам един израз, който учениците в моята студия са чували често. Той не им допада съвсем, защото го използвам, когато правят грешки, закъсняват, пропускат репетиция или поставят своите интереси над другите. Обикновено им казвам: „Разбирам,но не приемам.“ Разбирам, че майка ти има рожден ден, но не приемам да отсъстваш от репетиция. 

Казват за Калоянчев, че е  „актьорозавър“. Звучи повече от „внушителническо“. Кога актьорът става актьорозавър?

Актьорозавър – когато актьорът е вселена. Когато има такива необозрими дълбочини, че всеки път те изненадват и усещаш, че зад това, което правят има още, и още, и още... За Калоянчев не знам. За мен е един много добър комик. Много добър актьор! Но какво бихме могли да кажем, ако до него сложим един Велко Кънев, Парцалев, Константин Коцев, Татяна Лолова, Мария Каварджикова... Нима те не са? Това са актьори – вселени. Много мощни, много интелигентни, големи философи. Бих казал – актьори – чудовища. Имам други примери. За мен актьорозаври в българското кино и театър са Наум Шопов, Йосо Сърчаджиев, Руси Чанев. От световния театър – Том Ханкс, Дъстин Хофтман, Ал Пачино, Джак Никълсън, Глен Клоуз, Мерил Стрийп.

Наскоро гледах постановка в един от столичните театри. Хората се смееха през сълзи на неща, които в мене събудиха само жал. Според Лец „Всеки зрител влиза в театъра със собствената си акустика“. В този смисъл актьорът способен ли е да дирижира тази акустика?

Добрият актьор е добър манипулатор. Актьорът борави с емоции и както е казано...не е нужно той да се смее или той да плаче, важното е залата да плаче и залата да се смее. Актьорът борави с енергия, която е насочена мисъл и насочена емоция. Той манипулира хората по простата причина, че те са дошли в театъра да гледат една хубава измислена приказка, една история. Театърът въздейства на няколко степени: първата е визуалната, втората е слуховата, третата – рационалната. Често казват, че актьорът, това е като един храм. Това не е случайно. Актьорът е произлязал от шаманите, жреците: той е един много добър манипулатор. Добрият актьор владее енергията. Владее публиката. Масата. Може да ги манипулира: да се смеят, да плачат, да припознават себе си. В този аспект – абсолютно е възможно актьорът да дирижира. 

Птиците риби в небето ли са?

Аз самият съм риба като зодия. И се смятам за птица. Не за летяща риба. Смятам, че животът е низ от полети, от приземявания, понякога падания.... Обичам полета.

Като малка татко ми обясняваше щастието така: „Имаш една ябълка. Много е хубава тази ябълка. Умираш от глад. Но не я ядеш. Даваш я на любимия човек. Може и на непознат човек. Това е щастие.“ В даването ли е щастието?

Да. И в това има щастие. Най-вече щастието е в хармонията. В това да получаваш удовлетворение от това, което правиш, да виждаш, че нещата които правиш са смислени. Приемам театъра като мисия. Мисия, защото мога да дам на хората емоция, мога да провокирам мислите им, чувствата им, да се опитам да им помогна чисто терапевтично, да изживеят приятни мигове, да разтоварят умората, да припознаят себе си или някой друг в това. Смятам,че не съм сбъркал пътя си. Мисля, че съм щастлив човек, защото както съм давал така съм и получавал. Получил съм признание в очите, в усмивките на хората. В едната дума. Даже без думи. Давал съм много любов и съм получавал много любов. И човешка, и творческа. И удоволствие съм изпитвал. И хубави места съм видял. Може би, не всичко. Но предостатъчно. Не съм лаком човек. Както казва един от моите герои: „По добре половин чаша вода, отколкото съвсем без вода.“ Да не бъдем лакоми.

Харесва ми стихотворението ти „Посвещения“. Кой обаче се посвети на теб?

Доста стихотворения съм написал. Селектирах около стотина, но все още ме е страх и срам да ги публикувам, защото ще си кажат „каква суета, не стига,че актьор, ами и стихотворения взе да пише“. Но нещата са свързани. Много от актьорите са добри поети. Не знам дали съм добър поет, но имам читави. Най-важното е, че са искрени. Те са изляти в мигове, в които съм имал нужда да споделя.

Относно посвещението – не знам кой се е посветил и дали въобще трябва човек да се посвещава. Егоист съм в живота. Смятам, че човек трябва да живее предимно за себе си: да, обичам много детето си, близките си. Готов съм безкрайно много неща да направя за тях. Да се жертвам. Каквото е необходимо, но искам да живея своя живот. Не мога да го обрека на някой друг. И в момента, в който изтече пясъчният часовник да съм живял вместо някой друг. В това отношение съм егоист.

Що се отнася до моето посвещение – това е моята мисия – посветил съм се на театъра. Театърът е моят живот. Цялото ми семейство е театрално: съпругата ми е актриса, дъщеря ми върви и тя по тоя път. След двадесет и няколко години съвместен живот, смея да твърдя, че ние сме едно от успешните театрални семейства. Шанса ни – да си помагаме, го използваме максимално. И то е нашето разковниче.    

С цялото уважение към теб си позволявам да те попитам – луд ли е Фори?

Луд съм и толкова съм луд, колкото много млади мои колеги не са. Слава Богу, лудостта си не съм я загубил. Разбира се, от възрастта  съм малко по-умерен. Не съм безразсъдно луд.

Най-вече могат да ме хванат бесните срещу демагогията, несправедливостта. Когато много се ядосам, тогава не ти пожелавам да си пред очите ми. Мога да те отнеса като ураган. В студията моите хлапета се страхуват, когато върху тях се стовари „небесният гняв“, когато ме изкарат извън равновесие, защото ги мързи, или не искат да направят нещо, което могат да направят. Ненавиждам думите „не мога“, „не искам“, „няма да стане“.  Готов съм за всякакви откачалски неща. Предимно в работата, що се отнася до проби, предизвикателства, които постоянно приемам е театъра и в киното.

Лудостта помага или пречи на професията ти?

Помага. Тя е необходима. Абсурда...нестандарта – лудостта е да се хвърлиш...професията ни е много математика, но човек трябва да рискува.

Ти си много обичан човек. Знаем, че си цветен и светъл. Разкажи ми, колко тъмна е тъмната ти страна?

Имам тъмна страна. Когато някой много ме разочарова, от дребните неща започва да се пропуква отношението ми към него. Вдигам го на мушка и целенасочено навръзвам и други неща. Обричам го на низгверване. Изолация пълна! Аз млъквам. Имам много тежко мълчание. Тежък поглед. И понякога тежка ръка.

Самотно ли ти е, когато си сам?

Не. Никога. Обичам да се усамотявам. Слава Богу, досега не съм бил самотен. Чувствал съм се понякога безсмислен. Държавата и всичко около нас много ни помага за това... Имам антидот срещу безсмислието. Винаги, когато се питам кому съм необходим, тогава се случва нещо, което ме кара да повярвам, че има смисъл в това, което правя. Това ме държи витален. 

Актьорът, режисьорът или човек – кой е най-самотен?

Режисьорът. „Режисурата е занимание самотно.“, както казва моята проф. Танковска. Няма с кого да се свериш дали си във вярна посока, до последния момент не знаеш дали ще се получи... После спектакълът започва и виждаш, че нещата не се случват точно както си ги направил, започваш да се ядосваш, чупиш нокти, стискаш зъби, само че не можеш нищо да направиш. Треньорът може да подсвирне, подвикне на футболистите. Режисьорът в театъра не може. В киното е по-различно...

Глупавият или интелигентният човек са по-манипулативни?

И двамата. Трябва да намериш точния път и подход към тях.

Страстта нуждае ли се от юзди?

Ооооо, разбира се! Особено в театъра. Страстите са като луди коне, които могат да те хвърлят от гърба си. Може да счупиш крайник или да приключиш с живота си. Когато уча моите деца в студията, им казвам, че трябва да отключат страстите в себе си. Разбира се, винаги им казвам, че трябва много да внимават, когато отварят кутията на Пандора. Правим такива упражнения винаги с преподавател. В тях виждаш, че имаш всичко – и положителни, и отрицателни емоции. Но след това трябва да имаш сили да затвориш кутията на Пандора и да хванеш юздите на всички тези страсти и демони, за да не излезеш от контрол. Понякога, много рядко, но се случва, когато един неукрепнал организъм прекрачва от другата страна и не може да се върне... тоест, в желанието си да бъдеш прекалено емоционален, се загубваш в дебрите на подсъзнанието и става страшно. Актьорът борави с емоциите, страстите си. Той трябва да борави с юздите хладнокръвно. Това много изхабява. Трябва технически да е добре подготвен, защото трудно ще да е да се играе едно към едно Медея всяка вечер....как една майка убива децата си...Да. Има емоция. Има страст. Но тя е дозирана, целенасочена, прецизирана и бутафорно оформена, за да бъде въздействаща.

Има ли нещо, което не можеш да си простиш?

Не. Нищо. Даже най-големите глупости, които съм правил... не са попречили на човечеството или на хора покрай мене. Или поне не са попречили фатално. Колкото и да звучи грандоманско: нямам за какво да си прощавам, слава Богу!

За нищо в живота си не съжалявам. Ако в момента се наложи пясъчният часовник, там горе, да изтече, не бих съжалявал, защото споделям философията, че човек трябва да живее за мига, трябва да изцежда мига, да се наслаждава на мига, мигът е неповторим, той не може се върне, отминава безвъзвратно във времето...

„Доста ми е сложно да го опиша само с едно изречение, защото за мен той е не само баща, а и учител, вдъхновител и герой!“ - Анна-Мария Недкова, дъщеря му.

Кристина Караколева
Кристина Караколева

Кристина е едно от най-вдъхновяващите открития на VIBES. Юрист сред журналисти, тя е живото доказателство, че полетът на мечтите е безграничен и изобщо - нищо не може да ти се опре, щом имаш желание, пък голяма работа, че си едва 162 сантиметра.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни