Най-хубавото ни лято


Твърде дълго живея в мислите си. Страх ме е да призная, но може би единственото ми пълноценно съществуване е точно там. Тъжно е сигурно. Навярно ме съжаляват другите, но пък аз съм щастлива. И реалността не ми трябва, забравям я.

Знаеш ли, често си припомням онова лято. Най-хубавото ни. Как пътувахме седем часа в колата ти и слушахме рок радиото. Знаехме всяка от песните наизуст и пеехме с цяло гърло. Споглеждахме се усмихнати и клатехме глави на китарните сола. Разказваше ми за сложността на мелодиите и ми посочваше детайлите, а аз те гледах с онзи мой поглед, който си позволявам само когато не ме виждаш.

Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца и ни изгаряха. Летяхме с бясна скорост към морето, привлечени от собствените си корени, оставяхме зад гърба си онази динамична София, която толкова обичахме. Отдалечавахме се от работата, от приятелите и задълженията, за да бъдем свободни и безотговорни. Бяхме други през онова лято, нямаше кой да ни поставя срокове – трябваха ни само варненските залези и хладният пясък. Докато вятърът се блъскаше лудо в косите ми, мислех как олицетворение на моето щастие винаги ще остане празният апартамент и ти, натоварен с чукове и отвертки. Когато влязох в осветената от залязващото слънце стая, а ти завинтваше стойките за китарите си на стената, бе моментът, в който за пръв път изпитах пълно и неунищожимо блаженство. Заживяхме в такова малко жилище, задръстено с усилватели, инструменти, кабели, плакати на музиканти, компютри, книги, тефтери, грамофони и грамофонни плочи, че нямаше място за нас. Но го чувствахме като рай, защото там бяха вечно измачканите чаршафи и звуците от тракането по клавиатура и от галенето на струни.  През онова лято бяхме обаче в друг рай.

Помниш ли дните ни на село? Там опознах другата част от теб, по-непринудената и земна. Винаги си бил сериозен, толкова професионален и твърде интелигентен, че бях горда да вървя ръка за ръка с теб по софийските улици. Начинът, по който тичаше по черните пътища и ме събаряше сред полетата с рапица обаче, ме плени и ме обрече да те обичам завинаги. В онези дни беряхме грозде до стъмване. Смеехме се, докато кървавата септемврийска луна ни прегръщаше и тогава сякаш бях отново на деветнадесет и се възхищавах на стойката ти, така необичайно изглеждаща без китарата, но напълно съвършена.

Влюбваш ме отвъд ръба на китарата

Всяка вечер в полунощ седяхме на покрива, скрити в нощта и със звезди в погледите. Ти ми свиреше онази мелодия, която винаги ми свиваше сърцето, а аз гледах изяществото на пръстите ти, гледах извивките на лицето ти и се опитвах да прикрия насълзените си очи. Всеки път се молех този момент да трае вечно, защото не исках да се разделям с онова чувство, което никому никога не съм можела да обясня; което изпитвах само когато китарата беше в ръцете ти. Развих нелечима зависимост към музиката ти. Ти си саундтракът на дните ми и любовта на  живота ми.

А помниш ли късния август, когато прекарвахме дните на Кабакум? Ти тичаше по мокрия пясък, за да преследваш вълните и не се уморяваше.  Аз лежах под сянката на чадъра с книга и слушалки, от които кънтеше Пърл Джем. Полъхът разрошваше черните ти коси, а после те събаряше и те мокреше целия. Очите ми те фотографираха, запаметяваха те в най-момчешките ти моменти - нахвърлящ се безстрашно срещу морето, изплуващ отново и отново на повърхността, упорит както винаги, постигащ целите. Връщаше се при мен понякога и ме мокреше на пук, след малко ме вдигаше на ръце и ме понасяше към водата, а аз пищях, когато горещото ми тяло потъваше в хладината. Скачах отгоре ти, за да те потопя, да ти отмъстя, дерях гърба ти, скубех те, а ти само се смееше на детските ми опити и ме хвърляше отново към дъното, докато не се уморя и откажа. И те обичах все повече за това, че можеше да си всякакъв, когато трябваше. Знаеше толкова много за света и сякаш го подчиняваше на себе си, владееше го. Всички ти се възхищаваха, а аз те боготворях задето ме опитоми, зарови онази моя гнусна влюбчивост така дълбоко, че повече не се възроди. Направи ме своя, създаде ми причината да вярвам в онова рядко завинаги, което никой почти не получава, и ми го даде.

Спомняш ли си всичко това? Спомняш ли си още как сутрин те събуждаше ароматът на кафето ми? Помниш ли, че се скарах със съседите, когато се оплакаха, че китарата ти се чува твърде силно? А когато ме гледаше от последния ред в книжарницата, като представях първата си  стихосбирка - тогава се усмихваше доволно, защото знаеше, че всичките стихове за теб съм ги писала, знаеше, че си и ще останеш единственият.

Но не помниш. Не помниш, нали?

Понеже всичко това изживяхме в мислите ми.

Радослава Влайкова
Радослава Влайкова

Радослава е филолог и ненаситен читател. Обича да учи нови езици, да слуша френска музика, да пътува, да пише и да потъва в книжни светове. Във всеки ден открива поне едно вдъхновение, което после облича в думи!

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни