Невена Борисова: поезия с времетраене завинаги


Съвсем наскоро ви запознахме със стихосбирката "Времетраене" на Невена Борисова, която успя да остави отлични впечатления у нас. Невена е част от младата генерация български поети, които, убедени сме, имат какво да предложат на българските читатели. И ще го направят.

Невена Борисова е родена в град Велико Търново. Завършва бакалавърска степен "Журналистика" в Софийския университет, а след това и магистърска степен "Кино, литература и визуална култура" във факултета по славянски фиологии на СУ. Защитава магистърската си степен върху тема за творчеството и живота на Александър Вутимски.

Невена е носител на първа награда на конкурсите за поезия "Млади гласове" и "Южна пролет", като тя печели и конкурса за поезия на фондация "Св. Климент Охридски". Работи като сценарист и редактор. Има публикации на поезия в различни издания.

Коя е Невена Борисова и защо пише поезия?

Говорим си за една любопитна личност, която, като повечето хора, непрекъснато се опитва да се пребори най-различни обстоятелства, за да проправи път до същността си. И не само да изяви тази същност, но и да си я припомня. Що се отнася до поезия, пиша осъзнато от гимназията, горе-долу по същото време, по което необяснимо или може би, съвсем обяснимо, с успоредно на порастването, станах по-самовглъбена.

Съвсем наскоро писахме за твоята стихосбирка “Времетраене”. Какво могат да открият в нея хората, които все още не са имали шанса да се докоснат до нея?

Надявам се, че всеки, който реши да я отгърне, ще се озове в една просторна стая (с отворена врата), в която може да съзерцава собствените си мисли за времето; да се вслуша в „полъха“ на собственото си време. Това е книга за нас (едновременно клети и неклети човеци) за това кое е преходно и кое би могло да не е е. Разбира се, тази стихосбирка универсално касае търсенето на смисъл, вглеждането в собственото Аз. Въпросът как да преборим времето, е въпросът, който болезнено ме вълнува. Подозирам, че с течение на времето все повече ще ме вълнува и въпросът как то ни помага, защото знаем, че освен да разрушава, то също така и лекува. Големите въпроси са какво осуетява времето, какво ни носи и какво отнема. Загадка е как то може да ни даде или отнеме щастието само за миг, докато вечеряме или сме на кино например. Човек не може да сложи времето в златен обков и да го окачи на шията си, така бях писала в едно ученическо есе навремето. Все още се вглеждам в този текст, сякаш го е писал друг човек. Но знаем, че така е и с поезията. След напишеш нещо, то придобива автономно съществувание, думите се отчуждават от написалия ги, за да се доближат (в добрите случаи) до четящия. Стихотворенията не са писани съзнателно с оглед на общия гравитационен център, който в края на краищата се оформи. От друга страна, самата концепция в голяма степен стои в основата на всяка поезия.

3

Нужна ли е поезията в нашето “времетраене”? Защо?

Поезията е и това (едно от безбройните неща), което осребрява времето и превръща времетраенето в осъзнато пребиваване. Струва ми се, че, тъй като времето по природата си е противоположно на човека, независимо дали спрем погледа си върху човека или върху времето, придобиваме едно и също знание.

Какво те вдъхновява да пишеш, Невена?

Това са като че ли най-вече пътуванията и престоят на ново и различно място, най-общо казано – навлизането в новите пространства. Струва ми се, че движението в пространството, като по-осезаемо от движението във времето, е много силен проводник за мисли в думи и образи. Спомням си например едно пътуване по протежение на Шар планина,  която преминава през Албания, Сърбия. Тогава от само себе си се появи стихотворението „Шар планина“, в което се говори за тайнствената планина, която мълчи пред въпросите ни. Други стихотворения са се раждали в превърнатия в няколко музея кралски дворец от 18-и век в Страсбург. Там дълго стоях на една пейка и втренчено гледах портретите, но служителките ми се усмихваха някак съпричастно и нищо не казваха. Спомням си и стихотворение за „поднебесната есен“ и за „човек, който строи покрив, сякаш начало на света“, писано по време на една самотна разходка из едно нашенско село. Друг пример е написаното стихотворение в една катедрала в малко италианско градче. В тази катедрала се оформи налудничава, но метафорична мисъл, че единствено в тази катедрала съм намерила покоя и всичко друго навън би разрушило тази „ангелска притихналост“. И така нататък. Дано никога не се изгуби тази възможност за пространствено пътуване – и оттам, за вътрешно движение.

Има много хора, които са настроени скептично към българската поезия. Какво е твоето мнение за нивото й като цяло?

Ако говорим за съвременната поезия, дори и тя също има своите подразделения. Така например, съвременни поети са Иван Методиев, Николай Искъров, Георги Рупчев, Иван Пейчев и други, които са безспорни имена в литературата ни. Струва ми се дори, че има учудващо голямо изобилие от поети на нашата иначе не чак толкова голяма територия. Но тук очевидно е важна друга територия – тази на духа, която има невидими граници. Дори и когато си мислим, че е притисната отвсякъде от море, тази terra incognita най-изненадващо може да се появи под формата на голям остров. Това е всъщност и определението, което бих използвала за съвременната ни поезия. За съвсем днешната ни поезия е друго. Струва ми се, че за нея трябва по-сдържано и внимателно да се говори, докато хората от сегашните поколения се докажат най-вече пред себе си. После пред другите.   

Невена Борисова (сн. - личен архив)
Невена Борисова (сн. - личен архив)

В този ред на мисли - кои са любимите ти български поети?

Това са несъмнено както споменатите по-горе, така и Александър Вутимски, Калина Ковачева. Особенo любими са Александър Вутимски и Весела Василева, която като него (те са били част от една общност) е от поколението на 30-те и 40-те години. Тя рязко се откроява с харизматичността на личността и с литературния си талант. Подобно на него загива трагично във Виена през 1944 г. Паметта за такива хора като нея спомага за по-пълноценна литературна история. Както пише изкуствоведът Любен Домозетски по повод на българското изкуство, то „не се състои само от върхове“ (както и в изкуствознанието са свикнали да мислят). Свое значение имат и личности извън „митологемите“,оставили отпечатък.

 А чуждестранни?

Т.С. Елиът, Тумас Транстрьомер, Тадеуш Ружевич, Уилям Карлос Уилямс и др.

Вярно ли е това, което казват - че най-добре се пише в моменти на тъга?

Тук човек може с еднаква сила да каже – да, както и не, като изведе личен пример или нанесе ефектен реторичен удар. Това, че човек пише, когато страда или тъгува, си е устойчива представа и в литературата, и в литературознанието. Има теории, които отричат тази идея, които въобще отричат подхода за разглеждане на отражението на биографичните факти върху написаното. Знаем обаче и че литературните теории непрекъснато се самоотричат – една друга и от хората, които пишат. Има и множество езотерични изказвания в тази посока. Струва ми се, че наистина все пак, когато човек страда или преминава през труден период, вътрешният му свят се избистря, отваря се за много несъзнавани преди това светове, мисли и смисли. Има достатъчно доказателства в литературата за съзнателно или несъзнателно канализиране на тъгата в посока на писането.

2

С какво друго се занимава Невена Борисова, когато не пише поезия?

С живота! (усмихва се) С човешки ресурси, с философия, гледане на филми, разходки. С приготвяне на доматен сок за спагети, отново казано с усмивка. С всякакви битовизми, които се опитвам да преодолявам. Всичко е една амалгама.

Поздрави ни с някой свой стих за финал!

Обърнала се е посоката на времето -
паднала сребърна лъжица, нейният звън трепти.
И тези съзерцавани очи, те съзерцават
портокала във дланта, подобно тъмномедено махало.
Навярно звук от нечие пиано
се е утаил във този поглед - зрънце жълта охра.
Материята на роклята неясна е, но синя,
подобно роклите на множество жени,
подобно обеците, гривните и холовете им.
И все пак, нейната еднаквост е различна,
и диплите на роклята й - те шумят, вълнуват се,
разплискват се във рамката, и следва отлив.
Морето е далеч обаче, тукашни - очите.

Дали едно търкулване на портокала
значело е край?

("Натюрморт с жена")

Константин Симидчийски
Константин Симидчийски

Константин е един от основателите на VIBES. Понастоящем учи журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни