"Преклонена глава сабя не я сече"


 „Воденичарят постоя малко замислен, хвана си главата, като че се чудеше какво решение да вземе. Едър пот поби по челото му. Веднага той се наведе под прашната лавица, извади една брадва и се изправи с нея до вратата, която пукаше от натиск. Но тая мигновена решителност го остави, щом погледна дъщеря си. Страшна безнадеждност, мъка, страдание се изписаха по лицето му. Бащинското чувство надви над възмутената му съвест. Той си науми българската пословица "Преклонена глава сабя не я сече" и реши, вместо да се опира, да проси милост - от немилостивите. Бързо остави брадвата зад хамбара, дето беше скрит Краличът, зави хубаво Марийка и отвори вратата.“

„Под игото“. И една пословица, която май си имаме само у нас. Възхваляваща робското примирение и тихото подчинение.

Научени сме да страдаме. Дотолкова, че се е превърнало не просто в навик, а в задължение. Принуда. Самоуважението е ново понятие, което, слава богу, поне навлиза все повече и повече в речниците ни. Не ме разбирайте погрешно – не го бъркам с безпочвеното самочувствие, което също заема ключови позиции в социума ни. Явно обичаме да живеем на крайности. „Силно да любим и мразим“, пренебрегвайки златната среда.

Но да се върнем на вековната народна мъдрост. Да възпитаваш детето си „да си мълчи“ е практика, която, за жалост, съм засичала у не един и двама родители. Не ги съдя – израснали в политически режим, в който по-добре да си затваряш устата, някои от тях все още се страхуват да надигнат глави и да нададат вой срещу неправдата.

Във време на криза, продължаваща четвърт век, между другото, не е и лесно да рискуваш работата си, само защото нещо не ти отърва. И мълчиш. И стискаш зъби. И си траеш. И псуваш на ум. И евентуално си го изкарваш после на децата вкъщи – защото шефът е смотан, а те ти пречат да гледаш телевизия. А между другото ги учиш „да си знаят мястото“ и „да се простират според чергата си“.

Свят без мечти. Свят, в който нямаме смелост да защитим правата си, за да не си изгубим работата. Свят, в който се страхуваме дори да си представим, че можем да постигнем нещо, защото къде сме тръгнали да се бутаме без връзки и пари.

Вярно е, че статуквото започва да се променя. Все повече хора събират смелост да вдигнат глава и да се изправят срещу неправдата. Къде обаче се случва това? В София. В другите големи градове. Но не и на местата, на които все още властва безвластие. Когато живееш в малко населено място, в което работните места са преброени, би ли се оплакал, че не те осигуряват на пълен работен ден, или че те карат да работиш извънредно? Не и в масовия случай. Защото изгубиш ли тази работа, губиш всичко.

Затова няма проблем, че ни осигуряват минимално, докато получаваме малко над минималните си заплати. Няма проблем, че ще работим и уикенда. Той шефът затова е шеф – за да се разпорежда, да властва, да демонстрира висок стандарт. Пък ние по-добре да не се превземаме много-много, защото той народът го е казал: „Преклонена глава сабя не я сече“.

Станислава Симидчийска
Станислава Симидчийска

Станислава е един от основателите на VIBES. Филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни