Приказка за селянчетата


Майка ми и баща ми се оженили през 78-а. Той, дивак от Торлашко, ѝ казал, че ако не му роди син до една година, си я изпраща по живо, по здраво, обратно при баща ѝ. Разбира се, че се е шегувал. Баща ми е като мен. По-скоро аз съм като него, но това са уточнения, колкото да си правя вятър на устата.

Деветнадесетгодишната ми майка обаче май му се вързала на акъла и ме родила... е, закъсняла с четири дена, но все пак почти се вписала в сроковете. Тогава нямало санкции от Европейската комисия за просрочени проекти, та ѝ се разминало. На баща ми пък, веднага след като съм се родил в оная започнала по-рано и завършила по-късно от обикновено мрачна зима на 79-а година, му щукнало в главата да става инженер. И станал, колко му е. В нашия род сме все дебелоглави и минаваме през стени, когато решим нещо.

И ето, мама и тате - във Варна, а аз - при баба и дядо в Говежда, горе до сръбската граница, в Северозападния Балкан. Пет години. Само летата ходех при тях, на море един вид. Закърмен съм с онова място. Обожавам го, наистина. Когато не съм там, нещо в мен е празно. Когато си тръгвам оттам, парче от душата ми се къса и остава в Говежда. Да ме чака, докато се върна.

Личен архив: Стоян Николов-Торлака

Не знам за първите седем, но на мен първите пет години от живота ми бяха особено важни. Като ученик използвах всеки един свободен момент, за да си отида на село. Даже и симулирах трахеален бронхит, за да ми даде училищната лекарка бележка за извинени отсъствия и да забегна натам, накъдето ме теглеше сърцето ми.

Училище и сърце... Тогава в Говежда имаше училище, и то доста прилично за стандартите на едно планинско село. Ако мога да направя сравнение, убеден съм, че там, тогава, образованието е било на по-високо ниво от това в 90% от сегашните столични училища. Знам, макар да не съм учил там, защото ми се е случвало да присъствам в някои от часовете. Нали се влюбих в историята още, преди да знам за какво друго, освен за пикаене може да ми служи патката, та винаги, когато успеех да загърбя Монтана и да забегна в Говежда, не пропусках часовете по история в местното училище.

Минаха двадесетина, че дори и тридесетина години оттогава. Изтекоха като пустинен пясък между пръстите ми. Сега не живея в Монтана. Мотках се да студентствам в Търново, в София, после пак се върнах в Търново... Така ни се случва на нас, хората на новото хилядолетие. Загубени сме в собствената си реалност.

Прадядо ми не е бил загубен. Ходил е два пъти в Канада, за по няколко години, и то в началото на миналия век. И се е връщал. За да воюва за Родината си. С кораб. Месеци наред пътуване. И не се е оплаквал, дори за Втората световна се е записал доброволец с връзки и подкупи, защото е бил прекалено възрастен, за да мине по каналния ред. И след това си е заживял в Говежда, влагайки всичко, което е имал, в образованието и духовното израстване на децата си.

Аз пък имах нужда от десетилетия, за да осъзная, че  разликата между „селянин“ и „селяндур“ е огромна. Селяндури има и на центъра на Ню Йорк, пък камо ли в София. Селяни малко останаха. Селянин е достоен човек, който изкарва прехраната си със собствените си ръце, пък, оставете другото, допринася и за добруването на селяндурите, кореняците граждани и величавите аристократи. Включително и тези на духа.

Личен архив: Стоян Николов-Торлака

Отидох в Говежда за първи път от няколко години, когато жена ми забременя с първородния ни син. Инстинктивно имах нужда да заведа новосъздаденото си семейство на мястото, на което бях изживял най-красивите моменти от детството си.

То обаче не беше същото. Училището го нямаше. Лечебницата я нямаше. Величавите ни държавници бяха решили, че там, на повече от 30 километра от най-близкия град, няма нужда от образование и здравеопазване. Простите селяни, както биха ги нарекли хиляди самодоволни селяндури от големите населени места, си плащаха данъци, и сега си плащат като попове, но нямат достъп до елементарни неща, гарантирани им от Конституцията на Република България.

Но оцеляват.  Борят се срещу маргинализацията си и не се предават. Нямат намерение да го направят. Въпреки умишленото обезчовечаване на родното им място. Те, ние, имаме здрав корен и сме готови да минем океана, за да оцелеем, за да запазим същината си.

Личен архив: Стоян Николов-Торлака

Аз океана чак не минах, но се бих здравата със системата към 15 години, за да имам възможността, бих я нарекъл дори „привилегията“, да мога да си водя децата (вече три момчета, набързо се размножихме) в Говежда за по няколко месеца всяко лято. Знам, че вече не е престижно да тичаш цяло лято по гащи по разбитите и неасфалтирани улици, но знам и друго. Чистият въздух, кристалната вода, това да помиришеш пръстта, да си извадиш сам картофи, които си посадил, да си откъснеш краставица, да гледаш магичните пламъци на огъня, докато мръвките се пекат, да се къпеш в буйната планинска река, да се събуждаш от птичия песнопой всяка сутрин, да имаш чувството, че можеш да докоснеш звездите, които не си виждал толкова ярки никога през живота си...

Знам, че това е нещо, което трябва да позволя на децата си да изживеят. Знам, че много по-лесно ще се научат да седят пред телевизора и да си пускат клипчета на компютъра или да чоплят из социалните мрежи. Знам го. Знам обаче и че лесното не е интересно. Такива са ми възприятията за света. Не съм ги правил, за да ходя на работа от осем до пет и после да им крещя, че трябва да мълчат, докато си изгледам новините и риалитата.

За съжаление обаче по селата хората вече основно това правят. Младите масово бягат заради липсата на препитание и елементарни дадености на XXI век. Старите пък седят пред телевизорите и обсъждат поредната катастрофа, убийство, изнасилване или изцепка на някой от пишман VIP-овете ни.

Както казах, петнайсетина години се борих, за да мога да започна да прекарвам летата си в Говежда. И успях. Поне засега. Тримата ми сина са изключително доволни от това развитие на нещата. Играят. Тичат. Дивеят. Хвърлят камъни в реката. Къпят се в нея. Смеят се на глас по цял ден. Заравят се до ушите в пясъчника. Тичат по двора. Самосиндикално си осиновиха една котка. Марунка. Малкото останали съседи им дават всякакви пресни, току-що откъснати, плодове всеки ден. Разбират и с молекулите на тялото си какво е истинският живот.

Личен архив: Стоян Николов-Торлака

А аз всяка година, когато се зададе началото на септември, сядам на циментовия си трон, който всъщност е чисто и просто една външна мивка, и плача. Уж тайничко, ама напоследък нещо спря да ми пука, че може някой да ме види. Плача, защото трябва да се връщаме в града. При кръстовищата, светофарите, бибипкането, стъклените погледи, бързането, задачките, лицемерието, моловете, веригите магазини.

С най-голямо удоволствие бих отгледал децата си на село. Както са направили прадедите ми, както са направили и дедите ми. Сигурен съм, че много хора мислят като мен и не са склонни да робуват десетки години за някаква шибана панелка и колеблива кариерка, над които трябва да трепериш като листо в есенна буря.

Да, но целенасочената политика на държавата и корпорациите прави така, че да живееш на село, още по-лошо, да отглеждаш децата си там, е почти невъзможно. Без детски градини, училища, здравеопазване, препитание, как да стане? Ние им трябваме в градовете. Трябваме им послушни, на работното място, изкарвайки много повече, отколкото получаваме, в името на данъчната система, големите фирми и банките.

А селото нека си мре. Но аз няма да се дам. Както се казва в моя край „ше се бием като мътна вода у брег“. Решил съм да положа още усилия и да си купя къща в едно село до Търново. Да, децата ми ще учат в града, но вечер ще се прибират до семейното огнище. А през лятото. През лятото в Говежда. Там, където някога бяхме петдесетина деца в нашата махала, а сега... Сега само моите диванета огласят околността...

Стоян Николов-Торлака
Стоян Николов-Торлака

Стоян е най-мъдрото попълнение на VIBES.BG. Автор е на книгата "Северозападен романь", а съвсем наскоро на бял свят се появи и втората му творба "Автономията????". Торлака може с часове да ви говори за история, без да ви отегчи дори за миг. А ако на масата има и бутилка хубава домашна ракия, душевната нирвана за всички е гарантирана.

Коментари

коментари

21 коментара
  1. ,Абе , у Говежда от га сте торлаци ??? Та ви никагъж ни у Говежда ни, Дълги дел , ни Лопушанье никага не сте ОРАТИЛИ на торлашки !!! От кага се бойдисасте ? Да не би да е модерно даси торлак ? ???

    1. Верно е. От Меляне се почва. "Аз като съм Торлак да не съм глупак да ям зелени краставици" 🙂 Написаното е много точно и хубаво. Браво. Може би някой ден ще опитам да кажа за моите лета в Лопушна. Поздравления!

  2. Казано с много бликаща топлота! Прашните селски пътища изникват отново в сърцето ми, снагата на Балкана,синчеца и червените макове в полето на село Войняговци разположено в Софийското поле. Доброта на хората! Благодаря Ви за казаните думи!

  3. Когато човек се събуди и започне да вижда реално а не така както му го втълпяват и натикват пред очите, тогава живота му се променя такъв какъвто е бил някога, чист непорочен изпълнен с истински преживявания а не такива пред телевизора или компютъра. Там където можеш със собствените си ръце да бучнеш семка и от нея да обереш домат, краставица или чушка. Там къде въздуха мирише на живот, там където птичките огласят околията, а не звука на прелитащ мотор на една гума. Там където щъркелите свиват гнезда по комините на къщите или по ел. стълбовете. Там къде чувстваш, че си жив там започва истинския живот, където няма суета не ти пука с какво си облечен дали си със скъсани дрехи брадясал косясал, там където няма етикет, да ядеш с ръце е най - вкусното нещо на света, там където да се оригнеш и изпърдиш няма да нараниш нечии префинени чувства ! Там където лятото е забавно а зимата уютно. Там ни чака нашия ДОМ, защото къща може да бъде всяка постройка, но ДОМ може да бъде само една ! Пожелавам на всеки да намери своя дом и да бъде щастлив със семейството си или сам в него !

  4. Ей Човек , докосна сърцето ми .... Благодаря ти !!! Надявам се някой ден да ти стисна ръката лично !
    P.S. Извинявай ,че говоря на Ти , но те почувствах близък ! Искам и моите дъщери да растат така ...

  5. Мнооого добре казано и разказано. Истина е - имаме живописни и красиви места с чиста природа. И мен ме влече такъв начин на отмора - далеч от градската суетня. На автора "Браво!" за увлекателния разказ и за
    решението да не се примирява.

  6. Красиво и честно, умно и право е казано всичко, но колко от коментирали те биха отишли да живеят на село или в малко градче, в Северозападна България? Този район на нашата родина е много зле, хората наистина живеят зле, или по-скоро преживяват( и моето семейство в това число)
    Но на село си е красиво, чисто и мноооого уютно, всеки възможен момент съм на село, не живея в моето родно село но съвсем наблизо, и не ми се тръгва от там, всеки миг искам да съм там... Но както казах-в селата няма работа, няма поминък, няма къде да учат децата ни , няма дори нормален магазин , в който да напазаруваш за вечеря. Говоря за едно малко селце, област Враца-Сираково се казва, близо до Малорад-селото с лоша слава в района, заради кражбите и обирите на възрастни хора...На село си е НАЙ-ХУБАВО , вярно е!!!!!

  7. Стефане,аз съм от Чипровци и много добре знам за какво говориш. Много е красив нашия край.

  8. Страхотно написано! Пренесох се в Северозападна България, Киреево....и онзи уют на родния дом! По едно време ми минаваше през ума да живеем там с децата, но факта, че най-близката болница е на кажи-речи 50 км ме отказа...а да не говорим за училище или детска градина. Хората там продължават да се борят, има и няколко семейства с деца, но щом стане въпрос за училището, всички се местят в града...

  9. Разбира се, никой не би те разбрал по добре от мен.Това е край в който особено ако си израстнал никога не можеш да се разделиш.По горе все едно че прочетох моето детство, което се изплъзна от ръцете ми като първата риба която хванах на "нашия вир" .Израснала съм в с.Долен Чифлик близо до Белоградчик.Сега нашите живеят там в едно селце в което се обитават още две три къщи.А какво беше....

    1. Стояне, това което описвате е все едно моето детство и летата прекарани на моето село- с. Горен Чифлък( до Белоградчик). И аз водя свмекството си там кожато имаме възможност, и на моите деца им е хубаво да тичат на воля. Благодаря Ви за хубавите спомени, които породи разказът Ви.

  10. Поплака си. Толкова ми се е насъбрало в таз пуста чужбина ,че дори спомена ми за живота описан тук ,ми причинява болка. Искам да се завърна в България и да подаря на детето си точно такива детски години. Не може да ги има никъде другаде . Колкото повече остарявам, толкова повече преживяното в детството става моя философия и път в живота.

  11. Ако човек е роден там, ако е израснал на воля сред добри приятели и топло семейство, ако е усетил тръпката и не е скъсал връзката............, само той знае какво е усещането, когато отидеш и видиш разрухата , самотата, отчаянието и мизерието......
    Напъва те едно, такова, необяснимо... хем знаеш, че го има, усетил си го, ама подириш ли го - няма го !
    И те обхваща безбрежна тъга.....
    Но се зареждаш.....до следващия път !

  12. Невероятна и прекрасна история!Прекрасна е!Със сълзи на очи я прочетох,защото аз това го правя с моята дъщеря всяко лято и ще продължа винаги.Само ,че нашето селце е Искрец,Своге.И аз плача като идва есента,но малката ми трябва да се развива в града,засега.Желая ви много щастие и късмет на семейството ви.

  13. Купи къща в Джулюница. Все още има детска градина, училище, здравна служба, няма цигани! Заповядай Стояне!

  14. Живея на село вече 60 години.много точно сте описали.Напълнихте душата ми!Моите деца са по чужбина,но много бих искала техните деца да прекарат детските си години на село.Всички поети ,писатели,известни личности във всяка професия са имали живот на село.Цяло лято боси,ровещи в пясъка,плискайки се в реката,заслушвайки се в красивите песни на птичките...безброй са!...Благодаря ви!?

  15. Ееее,може ли толкова хубави неща да се пишат,и то за моето детство.....припознах си детството и си поплаках.май всички имахме красиво детство,! Нашите деца само могат да си мечтаят.

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни