Първи "Междузвездни войни"


По принцип успешно влизам в категория "Nerds". Падам си по фантастика, малко гейминг и други подобни, готини за мен неща, които биха се причислили към горното определение. Хари Потър ми е най-голямата слабост, но за това - друг път. Никога обаче не бях гледала "Междузвездни войни". Звезден пропуск. Космически.

Всъщност съм попадала на някой и друг епизод по телевизията, но това няма как да го броим. Нямах представа за основната сюжетна линия, знаех само основните елементи - Дарт Вейдър е от лошите, преди е бил добър, има син джедай и епизодите вървят в странна хронология. А, да - и има Йода, който говори наобратно. Not enough, right?

Дълго отлагах да изгледам поредицата, защото се страхувах, че ще ми е скучна. Не затваряйте статията след това изказване! Просто филм със специални ефекти от 70-те години не ми звучеше като нещо фантастично, а актьорите в костюми на извънземни ми бяха малко смешни. Добре де, сигурно не си помагам с подобни изказвания.

Както и да е, хайпът по седмата част на сагата нямаше как да не достигне и до мен и реших, че е време да отделя няколко десетки часа и най-сетне сама да открия на какво се дължи междугалактическата любов към творенията на Джордж Лукас. Game on!

Започнах с "Нова надежда" или четвърти епизод, в който Дарт Вейдър си е Дарт Вейдър, Империята е сила, а Хан Соло е страхотен многопластов персонаж. Хареса ми, защото не отговаряше на типичните имагинерни образи, в които героят е само добър или само лош. Като всеки човек, той също си имаше и светла, и тъмна страна. Е, не тъмна като онази на Силата, но по човешки по-мрачна.

Хареса ми и R2D2, докато малко дървените философии на C-3PO малко ме дразниха. Но не мога да отрека, че се възхищавах на гениалната му изработка. Умните хора... дроиди, в случая, винаги са ми допадали.

Абстрахирах се от очевидните сглобени с много фантазия ефекти, защото ми беше напълно ясно, че за 70-те години всичко постигнато е било революция. И се отдадох на историята.

А тя е наистина завладяваща, успешно свързана между отделните епизоди и предизвиква интересни замисли. Не зная дали съм срещу системата, но нито Лея, нито Люк ми допаднаха. Дали защото е принцеса, или защото е жена, но в началото младата Скайуокър ми беше твърде надменна и твърде досадна. Всъщност по-приятна ми беше в най-новата, седма серия, но за нея ще ви разкажем малко по-нататък. Не искаме да ви разваляме удоволствието, ако още не сте гледали продължението.

Братът близнак пък не влезе в списъка на избраните, защото постоянно имах чувството, че изобщо не знае какво прави, а и повечето битки беше на път да ги загуби, ако не беше получил странична помощ. На моменти го усещах безхарактерен - качество, което сякаш не приляга съвсем на един джедай. Сигурно в момента вървя срещу изграждани с десетилетия схващания, но не претендирам за абсолютно придържане към нормата. Това е просто моят поглед. Първият. Чудя се дали при второ гледане ще бъде различен.

Втората трилогия ми допадна повече. Дали защото е снимана сравнително скоро, или защото харесвам предистории, не мога да преценя. Най-вероятно е комбинация от двете, а и Хейдън Кристенсен и Натали Портман в допълнение също са фактор. Последното, в кръга на шегата. Почти.

Ще обърна внимание на образа на Дарт Вейдър или по-познат като Анакин Скайуокър в епизодите от първи до трети. Образ, който търпи развитие, което още повече го приближава до истинския, реалния човек, който не може да бъде само добър или само лош. Но в далеч по-дълбок смисъл от този за Хан Соло, който посочих като друг пример малко по-нагоре.

Не зная дали съм единствения човек, който симпатизира на Скайуокър-старши, но не мога да кажа, че го приемам като типичния злодей. Напротив. Първите серии ни срещат с момче от народа, един съвсем малък роб, който притежава необикновени качества. Макар и да не са силно изразени, Куай-Гон Джин успява да ги забележи. И го взима под крилото си. Въпреки че останалите мастер джедаи усещат заплахата, която детето невидимо носи със себе си.

Колкото по-голям става, в толкова по-силен персонаж се превръща Ани, както на галено наричат бъдещия злодей. И макар че постига успехи, които никой джедай на неговата възраст не е достигал, той все пак не среща одобрението на Съвета. Сякаш умишлено подронват самочувствието, затваряйки очите си пред силата му. Силата. А оправданието - все още е твърде млад, все още не умее да контролира гнева си.

Чудя се обаче как да се научи на последното, когато всячески се старае да си върши работата, а в замяна не получава дори минимална похвала. Ако се опрем на психологията и методите при възпитание на децата и подрастващите (а и не само), то ще установим, че всеки има нужда от потупване по рамото, за да се почувства по-уверен и да усети симпатията на важните за него хора. Е, в случая не са само хора, но да не се отплесваме.

Анакин обича силно. И това божествено качество се оказва неговата дяволска примка. Той е привързан към майка си и загубата ѝ го кара да търси отмъщение. Той обича съпругата си и страхът от това да загуби и нея го карат да търси начин да я спаси. Има ли нещо лошо в това?

За мен той е жертва. Вярно, жертва с една идея по-слаб характер, но въпреки това жертва. На обстоятелствата, на съдбата, на създанията около него. И преминаването му към Тъмната страна сякаш е очаквано следствие от цялото недоверие, с което се е сблъскал. Не, не пропускам всички онези уроци на Йода и Уинду, гласящи, че трябва да контролира гнева си, да се научи на спокойствие и смирение, напротив. Но сякаш се оказват недостатъчни. Изначалното недоверие към Скайуокър, подценяването и дори унижението, когато го приемат в Съвета, без да е мастер, го подтикват да избере страната, в която най-сетне среща признание.

Струва ми се, че това е истинската причина, а Падме е само поводът. Гледайки третия епизод се зачудих защо, след като току-що родилият се Дарт Вейдър разбра съдбата на съпругата си, не се разкая за постъпките си и не се върна към добрите. Може би сърцето му (или това, което е останало от него) все още мечтаеше да открие неизследваните аспекти на Силата. Може би все още търсеше онова признание, което никога не беше изпитвал напълно. Може би...

Все пак, след изглеждането на поредицата, разбрах откъде идва благоволението към нея и защо е толкова силно. Сагата наистина е епична. В нея има човешки истории, много политика, многопластови образи, хумор и впечатляващи битки. Има магия, която те задържа пред екрана и те кара да се чудиш какво следва.

Макар и скромно, аз вече също се причислявам сред феновете на поредицата. След като изгледах и седми епизод, нямам търпение да излезе следващият, толкова много въпроси роди настоящият. Но ще си почакам. Да видя какво е да чакаш с години да се появи следваща серия от нещо толкова вълнуващо. Не ми се беше случвало от книгите за Хари Потър.

Станислава Симидчийска
Станислава Симидчийска

Станислава е един от основателите на VIBES. Филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни