Имах удоволствието премиерно да гледам „Разговори с мама“ в Театър 199 „Валентин Стойчев“ - пиеса по текст на аржентинския сценарист и режиьсор Сантяго Овес, адаптирана от каталунеца Жорди Галсеран, в превод на Нева Мичева.
Скептична съм към комедиите, защото те все повече се опошляват и опростяват у нас последните години. Толкова е трудно чрез смешното да кажеш важните неща, да ги поднесеш закачливо и вниманително на зрителя, без да го подценяваш като човек, който възприема само повърхностния слой на забавлението. Ето защо със смесени чувства се запътих към театъра с надежда за нещо хубаво и стойностно, но и с трезво съмнение.
„Разговори с мама“ е час и половина – в този сравнително кратък отрязък от време през публиката минаваха различни настроения. Разбира се, най-често се чуваше непринуден смях, възклицания, малко плач и тук-таме дори диалог, което колкото и невъзпитано да е за културно събитие, е толкова и оправдано, предвид полето за размисли, което създава пиесата.
Всичко започва с Хайме (Георги Къркеланов), който посещава възрастната си (почти 80-годишна, без име,) майка с определен мотив, а именно да я убеди да продаде апартамента си, за да може той да покрие финансовите си катаклизми. Меглена Караламбова чудесно влиза под кожата на майката, която хем обожава сина си, хем има остър поглед и ум, който й позволява да съзре моментално заплахата. Е, разбира се, то е ясно, че всичко е идея на тъщата и снахата – вечният конфликт между тъщата и свекървата, и всички останали роднински вариации е на лице. Диалозите са остроумни и съвсем не целят да откриват топлата вода, през тях ставаме свидетели на баналните човешки проблеми, поднесени по лек и ненатрапчив начин. Колко по-различно е да наблюдаваш за малко живота отстрани, вместо през собствения си опит!
Като всяка майка и майката на Хайме не може да приеме, че детето й е пораснало, макар и вече 25 години да живее отделен от нея. Тя все още по навик му готви, въпреки че той така и не идва, въпреки че внуците й не я посещават редовно, не се обаждат, живеят свой собствен живот. За тях времето минава бързо и неусетно, докато за нея един ден се влачи с години. Малко напомняне, че понякога не обръщаме почти никакво внимание на близките си, очаквайки, че те вечно ще са там и ще ни чакат...
В разговорите на Хайме и майка му се засягат важни теми като пагубния контрол на родителите над децата, желанието им за насилствено моделиране и оформяне на характера и бъдещето. Хайме по време на поредното си посещение осъзнава (благодарение на кого се досещате), че е потискал сина си, желаейки от него да излезе успешен икономист, докато неговата мечта е тангото. Дъщеря му от друга страна говори все по-малко, винаги със слушалки в ушите, намусена, неприемаща, упорита. Каква е причината за това? Мама знае. Колкото и да не ни се иска да го признаваме, всъщност наистина мама винаги знае най-добре, стига да искаме да се вслушаме, вместо пренебрижително да държим на собствената си преценка и опит.
А колко знаем всъщност за душевния свят на нашите майки? Хайме едва след 40-те разбира някои немалко любопитни подробности, защото благодарение на натиска на жена си продължава да ходи на гости, с надежда за продажба на апартамента. Тези часове всъщност не минават по първоначалния план, превръщат се в откровение, касаещо не само миналото, но и настоящето. Няма да издавам нито едно от двете, не би било честно спрямо зрителя.
Майка и син открито говорят за секс, за смърт, за съпружеските отношения, за децата, за изневярата, за болката, за прошката, за живота с главно Ж. След края на пиесата ти се иска да изтичаш при майка си и да я питаш за всичко, за което не намираш време...