Ситуация след ситуация от лудия живот на Тео Чепилов


Ситуация след ситуация е първият сборник с разкази на Тео Чепилов. Само преди няколко дни книгата бе официално представена пред приятели и бъдещи читатели в Литературен клуб "Перото", а пасажи от разказите на Тео четоха популярни имена като Ицо Хазарта, 100 Кила, Калин Врачански, Явор Бахаров, Луиза Григорова, Йоанна Темелкова, Стефан Вълдобрев, Дидо от D2. Снимки от събитието можете да видите тук.

Въпреки че "Ситуация след ситуация" е дебютна книга за Тео Чепилов, неговото име е добре познато в творческите среди. Тео е бил част от екипа на емблематичното списание "Егоист", като с таланта си е радвал и читателите на куп други печатни и онлайн издания. Тео Чепилов е сценарист и ко-създател на едни от най-успешните български сериали –„Под прикритие”, „Стъклен дом” и „Домашен арест”. 

За нас бе голямо удоволствие да си поговорим с Тео, а още повече - и да се посмеем с него. Така, както се посмяхме от сърце и на разказите, поместени в "Ситуация след ситуация". А името е изключително подходящо, защото и самият Тео признава, че голяма част от историите в книгата са истински и преживяни. Ситуация след ситуация от живота на Тео Чепилов.

“Ситуация след ситуация” е първият ти сборник с разкази до този момент. Какво можем да открием в него? Какво си ни събрал?

Общо взето, истории от моя живот и от този на приятелите ми. Секс, наркотици и рокендрол. За съжаление, голяма част от тях са истина.

Първият разказ в книгата започва с фразата “деветдесетте бяха странни години”. Може ли да се каже, че до една голяма степен, “Ситуация след ситуация” е посветен на деветдесетте години?

Не само на тях. Последният разказ е писан преди три месеца, а някои от най-изтрещелите истории са отпреди няколко години. За съжаление, аз така и не успях да изляза от тийнейджърския си период, поради което сега продължавам да правя дори по-големи глупости отпреди.

Ти пишеш отдавна, но защо чак сега реши да издадеш и книга?

Честно казано, никога не съм и помислял да издавам книга. През годините изтрещявах и сядах да пиша разни разказчета, а те в крайна сметка се натрупаха. Едва миналата Коледа открих, че са достатъчно и за книга.

DSC_0635

А откога датира най-старият разказ в книгата?

От десети клас в училище. Тогава вече ме бяха изхвърлили от едно даскало, поради което трябваше да се правя, че пиша нещо в час. И понеже нямаше как да си пиша уроците, трябваше да си пиша разни глупости, за да се стигне и до разказите. И всъщност стана така, че един от тези “училищни” разкази попадна и в книгата.

Значи можем да кажем, че първият написан разказ в твоя живот е публикуван в книгата? Кой е той?

“Исус ми даде бегачка”. Всъщност той е най-малко вдъхновен от живота ми, но смешното е, че този разказ се оказа пророчески и после ми се случиха един голям процент от нещата вътре.

Как смяташ, трудно ли се пише един разказ? Първо, че не трябва да е много дълъг, но не трябва и да е много къс, а междувременно трябва да разкажеш и една цяла история…

Трикът при разказа е, че трябва да създадеш една различна вселена в рамките на две, три, пет или шест страници, което е много малко. Същевременно разказът трябва да има и интересен край, защото иначе хората остават разочаровани. Може би на много хора разказът звучи като нещо лесно, защото е по-кратка форма, но според мен е дори по-трудно.

Вече разбрахме, че в книгата можем да открием първия ти разказ. А има ли някой, който ти е особено на сърце по някаква причина?

Всички ги чувствам специални по някакъв начин, но може би този, който бе голямото обръщане за мен, се казва “Просто химически романс”. Той е един от новите разкази в сборника. Написан е на шега на Коледа, като именно той е и разказът, който доведе до книгата. Написан е на шега, защото исках да се избъзикам с една приятелка, пишейки един вид страничка от дневника й. След това ми хареса да пиша от първо лице женски род, като се вдъхнових и написах цял разказ. После започнах да го пращам и на разни приятелки, за да видя дали ще мине номерът и дали ще го разпознаят, че съм го писал аз. Направи ми впечатление, че не успяха, след което ми дойде вдъхновение и за още няколко разказа. А с всичкото това пращане на разкази насам-натам осъзнах, че вече имам достатъчно и за книга. Освен това, “Просто химически романс” описва и сегашния ми живот по един много драстичен начин.

DSC_0625

В анотацията на книгата пише, че “зад маската на самоиронията, хумора и оголения език крещи болката от изгубения живот”. Защо хората от твоето, а и от моето поколение, толкова често говорят за изгубен и похабен живот?

Мисля, че ние сме минали през някакви страшни глупости. Като се замислиш, деветдесетте бяха ужасен период - то не бяха хиперинфлации, кризи, режим на тока и всякакви други гадости ни се случваха. Освен това, когато човек е на двадесет и няколко години, все още има някакви надежди за живота.

Ако нашето поколение пише за похабения живот, за какво ще пише следващото?

Ако са мрънкачи като нас, сигурно за същото (смее се). Аз съм забелязал, че всичкото това нещо го има при нас и като народопсихология. Ние сме такъв тип нация, че обичаме да се оплакваме малко повече от нужното. Да, имали сме тежък живот, не сме като онези - най-разглезените общества, но и не сме най-зле. Някъде посредата сме. България също си има своите плюсове.

А мислиш ли, че умеем да ги виждаме тези плюсове?

За щастие имам възможността да общувам с много чужденци и умея да виждам България през техните очи. Така разбрах, че има много неща, които сме ги приели за даденост. България е такава държава, в която има много хаос, но има и супер много свобода. Тук можеш да правиш неща, които в Западна Европа никога не би успял да направиш. Освен това, тук е лесно и да успееш, защото хората, на които им се занимава в дадена сфера, са много малко. Без значение какво правиш, тук конкуренцията ти са десетина души, докато навън са десет хиляди. И каквото и да правиш, там ще има десет хиляди души, които ще са по-добри от теб. Един от минусите ни е, че сме малка държава, но същевременно това е и един от плюсовете ни. А проблемът до голяма степен е и финансов. Често се шегувам, че заплатите ни са твърде малки и заради това не можем да си купуваме наркотици (смее се).

DSC_0632

Преди малко спомена думата “роман”. Ти самият мислил ли си за подобна стъпка в бъдеще?

Не само съм мислил, но имам и нещо започнато по темата. Ако хората наистина искат да четат глупостите, които пиша, може би това ще е следващият ми проект. Друг вариант е да се издадат разказите, които не успяха да влязат в първия сборник.

Ти си един от сценаристите на “Под прикритие”. Според теб, на какво се дължи успехът на сериала?

Сърби ме да кажа, че се дължи на това, че написахме много готин сценарий (смее се). Истината е, че Димитър Митовски и останалите направиха невъзможното, за да направят нещо, което с толкова смешен балкански бюджет, да се продаде в толкова много страни в чужбина.

Константин Симидчийски
Константин Симидчийски

Константин е един от основателите на VIBES. Понастоящем учи журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни