That’s amore


Видях погледа ѝ щом чу думите му. Сега тя бързаше да излезе на балкона, устните  ѝ, стиснали цигара, пръстите ѝ държащи нетърпеливо запалката. Във всекидневната някои седяха на пода, заслушани в Ma mémoire sale, други четяха ново издание на „Les Poètes maudits“.

Въздухът бе хладен, улиците – влажни. Клотилд гледаше трептящите светлини на Айфеловата кула в далечината. Застанах до нея и запалих. Мълчахме известно време на фона на музиката, потънали в необяснима меланхолия. Може би това причиняваха текстът на песента в съчетание с аромата следдъждовен Париж.
- Comment ça va? – попитах и за пръв път забелязах, че почти не дърпаше от цигарата, а я оставяше на гори. Вятърът отнасяше пепелта.
- Ça va.
- Je t'aime. – рекох. Тя извърна поглед към мен, в очите ѝ се четеше страх.
- Моля?
- Това ти каза, нали? Че те обича. – добавих и тя кимна спокойна.  – За кой път чуваш това изречение?
- Загубих бройката. - каза и се усмихна. – Някои хора живеят само заради тези думи, а аз ги мразя.
- Не е честно да си толкова красива и толкова тъжна едновременно.
- Не мога да чувствам.  Поне не по правилния начин.
- Няма такъв.
Откъм стаята се разнесе акустична версия на That’s amore. Бях се загледал в профила ѝ, когато от очите ѝ потекоха сълзи. Тя побърза да ги изтрие.
- Amore. – промълви, а гласът ѝ трепереше. – Какво e и къде е?
- Тук е. По-близо, отколкото си представяш.
- Не усещам. – тя ме погледна и се приближи рязко до мен с още влажни очи. – Опитвам се, Луи. Ще се науча.
-Любовта не се учи, Клотилд. – отвърнах и погалих главата ѝ.
- Защо съм такава? Неспособна…
- Не бързай.
- Не искам да чакам. Искам да обичам някого. Искам да изпитвам тази любов, която те кара да умреш за някого. Нали в това е смисълът на всичко?
- Да обичаш някого повече от собствения си живот?
- Разбира се.
- Затова ли не пушиш цигарите си – искаш любовта да те убие, не те? – тя сведе поглед. Дъждовните облаци бяха отстъпили място на красиво тъмносиньо небе. Толкова ясно и синьо, че нямаше ни една звезда. Сякаш всички бяха изпопадали на Земята, за да осветяват Париж. Сякаш при нас светлината бе по-необходима, отколкото там горе.

Зазвуча Le temps de l'amour. Клотилд застана до мен и се подпря на парапета, тананикайки мелодията.
- Ҁa dure toujours, on s'en souvient. – тя повтори един от стиховете и се усмихна. Прегърнах я. Останахме така до изгрев – (не)влюбени, (не)обичани, на фона на песни за любов.

Радослава Влайкова
Радослава Влайкова

Радослава е филолог и ненаситен читател. Обича да учи нови езици, да слуша френска музика, да пътува, да пише и да потъва в книжни светове. Във всеки ден открива поне едно вдъхновение, което после облича в думи!

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни