"Том 2.0" събира разказите на Александър Шпатов


Александър Шпатов е един от най-разпознаваемите български автори в днешно време, а в "Том 2.0", излизащ днес на бял свят, издателство Colibri събира под шапката на едно издание оптимизираните, допълнени и преработени произведения от първите му три сборника - „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011).

"Том 2.0" се появява точно едно десетилетие след "Бележки под линия", за който Александър Шпатов печели наградата "Южна пролет" за най-добър дебют, а с новия сборник авторът си прави и чудесен подарък за своя 30-и рожден ден.

"Винаги се опитвам да обяснявам сборниците си колкото се може по-стегнато, по възможност още със заглавието и буквално с едно изречение. И така, изречението за Том 2.0: По случай 30-ия ми рожден ден реших да събера под шапката на едно томче оптимизираната версия на историите от първите си три книги: „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011); надявам се, че в този вариант те ще ви харесат (последната част от изречението е най-важната)", споделя самият Александър Шпатов.

Тридесет и трите разказа в сборника дават възможност на читателите да се потопят още повече в света на кратките градски истории на Шпатов, писани преди #НаЖивоОтСофия (2014), както и да проследят как стилът и начинът му на писане са се развивали през годините.

Със своите кратки градски Александър Шпатов се нарежда сред най-разпознаваемите и харесвани български автори. Сборниците му са отличени с Наградата “Южна пролет” 2005 за най-добър дебют, както и с Наградата за литература на Столична община за 2015 година. Шпатов е председател на Сдружение за градски читални и главен инициатор за създаването на проекта "ЧитАлнЯта" в Градската градина на София. Повече информация за автора можете да откриете на неговата фейсбук страница  Шпатов: Кратки градски, както и в Goodreads и LiterNet.

Предлагаме ви и откъс от "Том 2.0" на Александър Шпатов.

Януари

Самият Борис разказва тази история много по-добре. Всички, които са я чували от него, веднага ще го потвърдят. Напълно разбираемо, между другото – едно е да ти я каже на живо приятел, за когото знаеш доста неща (откъде си е купил новата дъска, пълна анотирана справка за белезите му по челото, четирите му стиха фитнес поезия по Яворов, всичките му бройки от първи до трети курс), друго е години по-късно да я прочетеш изкопирана на хартия.

Няколко встъпителни думи за Борис, които са необходими дори ако след първото отпечатване на Календара ви е попаднало някое от филмчетата му из Пирин или случайно сте го чули на ферибота към Лимнос да обяснява как следващата зима иска да отиде на Атон, да запали монасите по сноуборда, да ги научи да карат по склоновете около манастирите, а после да качат самия връх и да пуснат огромния улей, който дори и през юни се белее над хоризонта.

Борис бе решил да изкара онази зима перфектно. Да си наеме квартира в Банско, да си купи карта за целия сезон, да кара през седмицата, докато навалицата я няма, а в събота и неделя да избива от уроци – имаше един познат със ски училище и се бяха уговорили да му праща хора от време на време. Искаше поне веднъж да покара като хората и му беше писнало да си намира причини да отлага. Или нормален живот, или пудра, не може и двете. Правото, както се оказа и след като завършихме Университета, далеч не бе най-важното. Вкарал се бе в какви ли не схеми и все някак щеше да върже бюджета. Единственият проблем – зимата така и не идваше. Когато пристигнахме в Банско за Нова година, можахме да се уверим и сами. Уж си носехме екипировката, а прекарахме почти цялото време в „Орлето“ при Конде.

Минава още една седмица, ние отдавна сме се върнали в Университета, а от Коледа не са паднали и петнайсет сантиметра нов сняг. Пистите стоят заледени, а от началото на новата година Борис не е дал нито един урок. Както и да е жонглирал с перата в бюджета си, след баничката сутринта е останал с точно двайсет стотинки (на цяло). Следобеда засяда в „Орлето“, придърпва си стола към масите на разни познати, включва се от време на време в разговора и само чака някоя мацка от компанията да се откаже от супата заради мръсната лъжица, а той да й предложи да я дояде. (С другото око внимава кой тръгва да става от съседните маси, за да кашира евентуално останалите филийки, преди Конде да е разчистил.) Връща се късно в квартирата, преглежда три пъти сайтовете за времето, разучава акордите на Джони Кеш и чака да го потърсят за някой урок. Така е вече от седмица. Уж ситуацията е кофти, уж никой не би искал да му се случи и на него, но докато ни я разказва на по две-три наливни в „Стария вход“, когато в края на онзи януари той все пак се върна за сесията, аз поне – тайно му завидях, че може да си го позволи… Завиждам му и до днес.

В петък вечерта най-накрая му се обаждат. На сутринта, точно в 9:00, за негова изненада на паркинга пред лифта спират два еднакви черни джипа, двойка гардове слизат да огледат района, след което отварят вратата и едно около десетгодишно момченце слиза с майка си. Въпросната украинка подава ръката си на бивша гимнастичка, балерина или каквото там друго изящно може да си представи човек, след което запознава малкия Миша с бъдещия си учител. Докато говори, очите й топят глетчери, размразената вода тръгва яростно надолу и помита всичко по пътя си.

– И се обадете, като свършите – казва майката, след което си дава номера, ако случайно има нещо, вади дискретното си портмоне, оставя пред невярващия поглед на Борис двойно повече от уговореното, после сякаш му намигва и добавя още петдесет лева бакшиш и под зоркия поглед на най-послушния си бодигард обръща прекрасното си украинско тяло назад към спато и масажите за деня.

– Борис, на мен учител не ми трябва, да знаеш  – заявява му десетгодишният син на мама и татко още докато се настаняват в кабинката.

Миша, оказва се, вече три години учи в Швейцария. Вместо физическо ги водят на ски по места, за които Борис само може да си мечтае. Всъщност майка му е наела учител единствено за да има кой да го наглежда. Гардовете може и да пазят някой случайно да не го отвлече, но всъщност се качват на ски едва за втори път.

За сметка на това малкият е абсолютна машина. Следва учителя си с лекота и даже на няколко пъти го задминава, когато Борис намалява, за да изчаква гардовете. Три пускания с това темпо, оперираните кръстни връзки на единия не издържат и той остава да пази на плаца. Още един път и половина под лифта – и другият гард също е тотал щета. Сваля си раздраната шапка, вдига си якето и показва на Борис огромната синка на хълбока, очертала се от пистолета му. Уж трябва да е неотлъчно до малкия, ала в крайна сметка на половината пускане казва на Борис, че няма проблем да карат само двамата, нарамва ските и продължава пеша надолу.

Пускат се сами още няколко пъти. На едно място под лифта Борис се увлича, засилва се зверски и скача, прелитайки над един оголен камък. За да не остане по-назад, малкият също минава през скока, но не е набрал достатъчно скорост и се натриса точно върху камъка. Резката от удара е огромна. Миша директно изкиселява, нали Борис му е учител, защо не му е казал за камъка. На път е и да се разреве, дъската му е подарък за Коледа, а и не е свикнал нещо да не му е наред. За късмет точно тогава заваляват първите снежинки. Утре няма да има нищо общо с днес, опитва се да му отвлече вниманието Борис. Ще може да карат навсякъде, даже и в гората, обещава му, ще му покаже и един много як скок, но за попивката трябва сериозно да навали.

Миша се замисля, поглежда още веднъж огромната резка точно през средата на картинката върху борда и заявява, че му се ядат палачинки. Носочват се към Шилигарника и докато малкият оправя една солена и една с шоколад, два пръста снежинки вече са покрили бордовете им.

Следобеда в „Орлето“ Борис поръчва на Конде едва ли не половината меню. Няма маса обаче, на която да не е се говори за пудрата. Ще стане велико каране, радват се всички и вечерта в бара, защото валежът междувременно се е усилил, не е за изпускане. А може и да ги закара със субаруто, навиват го съквартирантите му, ще станат още в шест, ще се качат до горе с колата и ще бъдат преди всички на четириседалката. От колко време го чакаме, копеле, трябва да се разпишем първи горе.

Знаеш, че трябва.

Знам, казва Борис след точно секунда и половина колебание, правим го, и всички толкова се надъхват, че той въобще не се замисля за бутилката уиски, ами направо я поръчва, после май черпи за началото на зимата и с шотове и въпреки че е обещал, въпреки че много добре знае, че повече няма да му се отвори такава оферта, въпреки че адски му се иска да види отново нечовешки красивата украинка, въпреки че пак ще трябва да дебне по масите в „Орлето“, въпреки всичко – когато на сутринта в субаруто вижда, че го търсят „Парите“ (именно така я беше записал), Борис просто оставя телефонa да си звъни.

Мелодията е точно като за началото на сезона.

VIBES
VIBES

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни