Двупосочен билет за назад

Връщам се по празници и в дългите делници, когато пораснали грижи ме застигнат и развързват обувките ми, а чантата ми натежи от сметки, покупки и разочарования. Връщам се, когато няма нищо за вечеря или съм преполяла цветята и не знам как да ги спася. Връщам се, когато стане страшно или студено.

Градът ме прегръща като стар пуловер с изтъркани лакти, избледнял от толкова чакане. Познавам изоставените му тротоари и забравения момичешки смях, отеквал над тях; мои са сенките, запечатани по ъглите му: тук бях на 15 и тичах в дъжда, тук бях галерист, тук танцувах.

Градът ме прегръща като стар пуловер с изтъркани лакти, избледнял от толкова чакане. Познавам изоставените му тротоари и забравения момичешки смях, отеквал над тях; мои са сенките, запечатани по ъглите му: тук бях на 15 и тичах в дъжда, тук бях галерист, тук танцувах.

Ученически мечти, в умалели, откровено лошо съчетани дрехи, се реят безцелно, с етикет „невъзможно” върху челата си; за тях няма място където живея сега. Сочат сенките и им се присмиват; порастнали са достатъчно, за да знаят записаното в училищните им тетрадки няма да се сбъдне. Сочат и мен, придружена от новите си „мечти” – приоритетите, и извръщат глави настрани.

Разбира се, те не знаят. Не знаят присмехът им отеква във всяко делнично главоболие, а етикетите по челата им не написах аз; не знаят, че бюрото в офиса схваща не само рамената, но и душата ми; че съм изморена от порастване.
Нося куп оправдания, но ми обръщат гръб всеки път; откраднали са тетрадките, които  носехме заедно, а аз вече все по-трудно си спомням какво пишеше вътре.

Свалям часовника и нервно въртя стрелките му наобратно; от рафтовете политат книга след книга с отметки и бележки по страниците; пърхат картички с обещания. Какво исках, когато бях голяма колкото сенките, преди отговорностите да ме настигнат по пътя оттук към сега и да ме задърпат грубо; преди ежедневието да вдигне ръка пред мечтите, хукнали след мен, и да възкликне „невъзможно”? Това искам да си спомня. Изчета ли тетрадките, ще знам накъде съм в сегашно време, но обикновено успявам да прелистя само страница-две, мечтите не са съгласни на повече. Сдобрим ли се с тях, сигурно ще ми мине и ще спра да дълбая в душата си.

Изчета ли тетрадките, ще знам накъде съм в сегашно време, но обикновено успявам да прелистя само страница-две, мечтите не са съгласни на повече. Сдобрим ли се с тях, сигурно ще ми мине и ще спра да дълбая в душата си.

Обратно към „сега”. До следващия път, когато износя до скъсване примирението си. Градът се смалява с всяко ново завръщане, аз пораствам; лутам се между назад и напред и уча наизуст коя бях. Случи ли се, ще спре да тежи. И може би ще се науча да гледам цветя.

Ивалина Саралиева
Ивалина Саралиева

Ивалина Саралиева обича да гледа черно-бели филми, да чете Фитцджералд (и Моъм, и Оруел, и Удхаус), да пише писма, да свири Шопен, да ходи на театър. И още блестящи неща, печени неща (най-вече кестени), сладки неща, тефтери, всичко на точки и разпечатани на хартия снимки. Пише, защото вярва, че между редовете човек може да скрие не само смисъл, но и себе си.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни