Едва ли ще ме имаш


Откакто е сама, нощите ѝ станаха скъпи. По празните улици жълтото на светофарите бележи преобърнатия трафик на живота ѝ. Колелата се вътрят, а крайната спирка е внезапно неизвестна. Най-тъжната част от вечерния брод е празният площад пред НДК, разгромен и леден, но по-близък от всякога. Сякаш насила разсъблечени, клоните се крият в черното небе, а тя потъва все по-дълбоко в шала си, в най-сигурния аромат – собствения.

Онази постоянна меланхолия съвсем не я прави тъжна, защото тя носи абстрактната любов, която спасява изгубените души и превръща незнанието в стремеж. Празно е. Винаги е празно, но тя е пламъкът, крачещ вечер по самотния асфалт с молитва да се изправи пред забързана кола. За да узнае дали рефлексът ще вещае Живот или Смърт?

Лятото сега е само празен спомен, лишен от сигурността за реално същестуване.  По-добре да беше мит, по-добре да беше вечна есен, вечна зима. През топлите месеци се случва всичко повратно, всеки бънджи скок, с който затъваме все по-надолу в пропастта от съмнения. И в процеса на пропадане коремът е свит на топка, за цяла вечност сякаш, докато студът не ни издърпа обратно горе. До следващия юни.

Тя опитва да забрави последния скок и търси утеха в абстракцията на онази любов, твърде отдавна непотърсена, но значеща най-топлата прегръдка. Кожената ѝ ръкавица поддържа ярката жар на цигарата, а в ушите ѝ кънти ритмично техно. И отбягва погледните на останалите самотници. Огънят в косите ѝ нашепва в ледената нощ: „едва ли ще ме имаш". Усмихва се през своите мисли и знае, че никой не ще разбере и капка от това. Но то ѝ дава миг на съкровеност с онова, което е само нейно откритие. Съзнанието ѝ е вечен дом на далечно Северно сияние, чиито цветове се колидират неясно в атмосферата.

Духом тя е някъде там, оставяща стъпки по снежните гори на Лапландия, преплитаща погледи с белите сови. Но тя е и тук в сърцето на големия град, където човек най-истински е сам, където всеки свежда глава пред нови лица. А за нея дом е навсякъде заради онова, което е вътре, което не се подменя. То е вечна симбиоза на емоция и студ и не ще изпадне при следващия скок.

Радослава Влайкова
Радослава Влайкова

Радослава е филолог и ненаситен читател. Обича да учи нови езици, да слуша френска музика, да пътува, да пише и да потъва в книжни светове. Във всеки ден открива поне едно вдъхновение, което после облича в думи!

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни