"Коварен капан: Последният ключ": класически клишета, но и изненади

В тази уж обобщаващ част за първи път историята на паранормалния психотерапевт Елиз Рейниър е изведена на преден план. Досега тя помагаше на семействата и хората, пострадали от злокобните бесовски атаки, но сега виждаме едва ли не Началото – тя като дете, което има странни способности да общува с духове и демони.

С други думи, и тя вижда мъртви хора, като асоциацията с “Шесто чувство“ и малкия и сладичко смутен Хейли Джоел Осмънт е някак неизбежна.

Но трябва да кажем, че образът й тук намира потвърждение и бекграунд. Каква е била и каква е сега. Разбираме историята и мотивацията й и лека-полека подреждаме пъзела. Или отключваме ключалките една по една, в духа на заглавието.

Тук тя се завръща в родната си къща от детството, преживяла там невъобразим ужас преди години, но все пак готова да помогне и сега на новия стопанин, който също е мишена на древното зло от недрата на сградата.

Иначе, филмът отговаря на всички компоненти, едновременно класически и поомръзнали за онова, което можем да наречем “сносен хорър” (което ще рече, че не е чак толкова сносен). Сякаш режисьорът Адам Робител е зачерквал квадратчета със задължителни елементи, като например:

Завръщане в малко почти необитаемо и странно градче на края на света, царство на “реднекс“. Запознаване на протагониста отново със стари роднини (в случая брат), с които е заровен тлеещ конфликт, предстоящ за разравяне и разрешаване.

Разбира се, стара къща, просмукана от присъствието на зли отвъдни същества.

Съответно, бодър отряд, тип “Съвременна реминисценция на Ловци на Духове“. Тук са двама юнаци, бодро и отлично облечени в бели ризки и вратовръзки, които трябва да са  “white collar”, но по-скоро са неудачна реплика на “men in black”. Те помагат на Елиз технологично за локализирането на демоните.

Как й помагат? Ами, с очакваната техника от термокамери за нощно виждане и сложни звукозаписващи устройства – сещате се, които пращят напрегнато, регистрирайки злата сила. Визията и звуковата картина са почти 1:1 с “Paranormal Activity”.

И в крайна сметка – неновото откритие, че Къщата всъщност е някакъв Портал към отвъдното (класиката “The Amityville“) и дори повече – Чистилище (неслучайно в отделни епизоди се появяват многобройни копия на Библията, изпълнили полиците и скриновете на къщата) - в което Баш Демонът-Антагонист (в прото електронните игри, например Супер Марио, като деца му казвахме Шефа, който идва в края на нивото), в случая сравнително грозно изчадие с голяма зъбата уста и пръсти-ключове,  именно заключва с проникващо докосване в гръкляна, а оттам и във вериги и подземни килии душите на жертвите си. Но номинално по името на лентата То трябва да отвори Червената врата (врати) към своето царство на мрака и за целта манипулира наивните си и раними (физически и душевно) жертви да го сторят вместо него поради някаква (не)известна невъзможност.

Любопитното е, че когато в края героинята-психотерапевт отваря напосоки различни врати от отвъдния затвор, в една от стаите вижда малкия Делтън от Семейство Ламбърт и то миг преди да пострада лошо след падане от стълба и тъкмо това падане да задвижи злощастните събития в първата част от поредицата. Или това е умел драматургичен трик за (не)видими връзки между епизодите.

Въпреки всичко, филмът изненадва приятно с няколко момента, уловими по-скоро на психологическо и дори философско ниво.

Рекапитулацията на детството на Елиз като прощъпулник за всички последващи проблеми е просто превъзходно. Потресаващо е самото мислене за хорър насред детската стая, сред самите малчугани. Тук драматургичните детайли и отделни образи ти играят под лъжичката: издут юрган над горното от двете скачени “войнишки“ легла, под който обаче няма спящо момченце; следи от чифт малки ръчички на стената; красива миниатюрна свирчица, с която  да повикаш мама да дойде и да прогони чудовището, скрило се под леглото ти или в тъмния ъгъл.

Още нещо. Като по Фройд е изградена вертикала “горе-долу“. На горните етажи от къщата е уж осигурения живот на обитателите или всичко онова, което е съзнавано, рационално и нормално. Обратно,  мазето е метафора и реалност (там наистина са Те и То) на подсъзнанието, скритите вини, прибраните скелети по дрешниците и куфарите, заровените трупове на собственото падение, или паранормалното. Лентата разказва за това постоянно движение между “горе“ и “долу“, не само във физически, но и в преносен смисъл.

Но безспорно най-интересна е идеята, че освен демоните, зли могат да бъдат и самите хора. Сами по себе си. Че злото, колкото и да е подбудено отвън,  е преди всичко избор и въпрос на свободна вътрешна воля. Бащата на малката Елиз е бивш военен, поболял се от картините на кръвопролитията на бойното поле, впиянчен и по цял ден зяпащ черно-бяла телевизия – прилича на Пинк (Боб Гелдоф) от “The Wall” на Пинк Флойд и Алън Паркър. Той е от т.нар. Изгубено поколение. Малката му безрадостна победа е да пердаши и заключва в мазето умопомраченото си според него момиченце, което твърди, че вижда мъртъвци. Нещо повече, оказва се, че той дълго време е насилвал и крил млада жена в дома, без никой да разбере. Предполагаемият призрак, който Елиз вижда като дете, всъщност си е съвсем реален и жив човек. Същото прави и Тед Гарза десетилетия по-късно, макар да телефонира на героинята за помощ. Но както отбелязва самата тя, явно страхът от невидимото зло е по-голям от видимите власти и перспективи за наказание и затвор. Оказва се, че Древната Гадина се храни именно от всепродължаващата лошотия между хората. Този заключен кофар може да се разбие, само ако се преустанови веригата от зли дела между човеците. И точно това разбира и на дело героинята.

Броим точки и за забавните типове-помощници на Елиз, които изтърсват по някоя немедлена глупост в най-напечените моменти или пък дърводелски свалят мацките-племеннички на Шефката. Хуморът чупи много готино Съспенса.

Създателите на поредицата “Коварен Капан“ (Insidious): 1,2, 3 и 4 са създали освен вече споменатия “Paranormal Activity””, също  “Saw” и “Sinister”.

И все пак, тези горните са по-добри от този тук.

Ангел Иванов
Ангел Иванов

Ангел Иванов е завършил Журналистика. Години наред е бил сценарист на едни от най-гледаните тв предавания в българския ефир. Пише тук и там, което ще рече в различни печатни и онлайн издания. Харесва Джеръм Селинджър, Пинк Флойд и Дейвид Финчър. И други. Чувства се като състезател по спортно ориентиране, който се е загубил в хотела сутринта след закуска, преди старта на надпреварата.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни