Малък градски за(д) раздялата


Той си тръгва без дори да подозира, че вече не казвам „не“, за да съм интересна, че не се противя, за да поддържам тръпката, а защото просто някой преди него е вкарал головете в мача. Той е новогодишната програма след 1 часа – след третата реклама сменяш канала, така или иначе шоуто е свършило. Отдадох му достатъчно време, сили и енергия, а той дори не разбра, че това, което иска една жена, е само и единствено уважение и отношение без привкус на нискобюджетна версия на „50 нюанса сиво“.

Раздялата – и тя като от лошо кино. Със сякаш отрепетирано движение му подавам торбите за багажа. Макар да започна като документален филм за добре смазана комунистическа заводска машина, завърши като „Забранена любов“. Прибира си буфера (е, какво толкова, без повече „Шушана“ и Five Finger Death Punch – да, толкова бяхме различни.), няколко тениски и демонстративно, с театрален жест, ми затваря вратата в лицето. „Друго си е да ти липсват първите 7“, мисля си , почти на глас, но куртоазията ми го съпровожда до колата му. Не издържам, вече няма какво да губя и защото пораствах след всяко „майната ти“ и се чувам как казвам „Това ли е?“ Така ли ще приключиш всичко, бе?!“ Вибрирам като лимфодренен масажор. Аз съм V-образно ренде на Вьорнер. Режа на ситно и съм на промоция. Не мога да млъкна. Той дълго мълчи, неспособен да измисли нова тактика. Все пак всичките му филми съм ги гледала. Накрая промърморва едно раздразнено „Качвай се. Не искам да ти е студено“, с което биха го взели само в някой читалищен театър.

„ Не треперя от студ. Евала, мъжкар! Какъв прогрес! Този път не цивриш, ами даже леко ръмжиш. Бррр. Спокойно, чувам го, чувам, спокойно. 343 коня, 2012 година, бежов кожен салон, типтроник и другите му там глупости. Дум-дум-дум! Моето сърце е, твоето не прави така, защото ти си истински мъж. Обаче струва ли ми се, или предницата ти адски хлопа – провери си сърдечните накладки. Бягай в аварийната да се събираш... Бърз си, но глупав, и ще свършиш в мантинелата на задънения си живот. Двуцевката ти стърчи от трибуквието, бе, момче, къде тръгна с развързани маратонки..“

Този монолог със самата мен прехвърчава за милисекунди в главата ми, но после си давам сметка за липсата на смисъл да бъде вербализиран. Отдала съм нужното време и минус 8 килограма на тази псевдовръзка – постановка без сюжет, в която той стои на трон от лъжи и фалшива нежност. Аз пък съм била цялата себе си и дори надскочих възможностите си в безкористното даване на другия, макар и давена в лоша актьорска игра. Не го виня, психопатологията е сериозна наука, на която той би бил ценен кадър за научни експерименти.

Тръгвам си, както от всички преди и тези след него – с гордо вдигната глава - тате би се гордял с мен. Дори не се обръщам. Харесва ми как при раздяла разстоянието между телата се увеличава, докато не остане само празнота и тишина. От безшумни самоубийства толкова ми е втръснало, че се прибирам, паля цигара и избирам да си спомня само хубавите моменти, колкото и малко да бяха те. Колкото и всичко това да приличаше на бойно поле, с безброй обезоръжени надежди и моите мечти, че можех да бъда най-щастливата жена. И малките любови учат на големи неща. Цяло чудо е, че след всичко все още мога да обичам другия, когато е и горе, и долу. (Криско да не ме съди за авторски права). Ето, още мога да се шегувам. Мога да ям, да спя, да се събуждам и да лягам, животът ми да протича в нормалния си кръговрат. Интересно е как в мига на раздялата сякаш всичко застива като в някакъв много долнопробен филм на ужасите. Предсказуем, но музиката те кара да очакваш нещо. Накрая разбираш, че си се надявал напразно и всъщност убиецът е този пред теб. Просто ти си му подал пистолета и си го насочил към себе си, заредил си го с цялото си доверие и си готов да заложиш всичко, че няма да стреля.

Бум!.

Е, какво пък. Чувам звънът на падналите ми вериги. Изтощението от това да дърпаш другия, да го караш да говори, да те иска, да драпаш. Към тинята на неибзежната раздяла. Омразата създава независимост, а любовта заробва. Край. Аплодисменти! Светлини.

Сега. Сега живея леко и естествено, далеч от неговите странни привички. И разбирам, че противоположностите се унищожават, сравнявам раздялата с възкръсване и... си правя следобеден чай.

Симона Стоилова
Симона Стоилова

Симона Стоилова е завършила Българска филология в Софийски университет, а в момента следва магистратура Психология. Определя се като докторант в хващането на лъжи и неискрени хора. Живее от сакразма и нервните си кризи, а кастриращият език е всичко, което има и ще използва до последния си свестен миг.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни