5 реда

Студена декемврийска утрин. Събота, мързелива за повечето хора, но учебна за мен. Имам извънредни лекции, но съм щастлива, защото съм получила цял час бонус за сън, а също и лукса да не стоя права в метрото в иначе пиковия час. Слизам на Ректората – така любимо мое място, от което не искам да се откъсвам; място, символ на благородството на своите създатели и дом на науката.

 Сутринта е добра.

Изкачвам се по стълбите към градинката и виждам дрипава, възмургава старица, чиито вопли за милостиня се чуват в радиус от около 15 метра. Подминавам я с чиста съвест. Помня дрипите ѝ, но не видях лицето ѝ. За мен тя няма лице, не я поглеждам, защото не вярвам да е нуждаеща се. Отблъскват ме хора, които злоупотребяват със състраданието на околните. Ще се аргументирам с това, че същия ден минах още три пъти през това място и тя беше там. Всъщност мисля, че всеки ден тя е там. Дано ми бъде простено, ако греша! Всички знаем, че има тънка, но много важна разлика между просяк и просещ. Често заради измамниците, не вярваме на хората, които наистина имат нужда от помощ. Нуждаещият се човек е тих и едва забележим в мъглата на своята безпомощност. Дано Бог прости на псевдопросещите! Дано прости и на мен...

... за това, че подминах следващата жена.

Около 35-годишна, с обикновен анцуг и без връхна дреха, тя също е седнала на изстиналите декемврийски стълби. Топли я една кърпа на главата и една надежда, че някой ще забележи безмълвния й призив. Нито звук, нито стон издават устните ѝ. Тя държи табелка от около пет реда. Аз прочитам два:

„БОЛНА СЪМ

ОТ РАК

...

...

...“

Подминавам бедната жена. Думите, които видях, се запечатват неизлечимо в съзнанието ми. Неизлечими думи. Присещам се за нея във всяка една от онези паузи на деня, в които не мислим за текущите си „важни работи“. В крачка пребъркам джобовете си, но откривам само дребните стотинки от някакво ресто. Не, не че нямам пари – имам, но са точно изчислени за „по-важни работи“ - ежемесечните плащания, които всички имаме. Моите „важни работи“ в този ден бяха да стигна навреме за лекции, да внимавам, да си водя записки, да си платя сметките, да напазарувам, да сготвя, да дочакам любимия си човек и да изслушам как е минал неговият ден.

„БОЛНА СЪМ ОТ РАК“ – кънти в съзнанието ми и без нейния глас. Тя има лице. То е тъжно сведено надолу, но чисто, красиво, а кърпата на главата ѝ е небесно синя – вероятно тази синя надежда е контрапункт на паразитиращата в тялото ѝ болест. Синя като наметалото на Богородица. Светла като наближаващите християнски празници.

Чудя се дали има мъж, който трепери над крехкото ѝ изнемогващо тяло и гаснещата ѝ душа. Дали има деца, които утре може да останат без топлината ѝ? Как това семейство ще посрещне светлите празници? И защо, за бога, толкова се тревожа дали ще ми се получат сармите на Бъдни вечер!

В почивката между лекциите решавам да се върна при нея и да ѝ отделя малко помощ. Трябва да разваля точно приготвената си за друго сума, но имам нужда да успокоя тревожната си съвест. Твърде късно – жената си е отишла. Там все още проси дрипавата циганка, която решава да се възползва от празника на Св. Сава, за да провокира състрадание. В народните вярвания Св. Сава покровителства чумата. Тежка ирония, мисля си аз. Не издържах проверката. И не ми беше даден втори шанс.

 Моля се висшата сила, в която силно вярвам, да помогне на тази клета жена... защото аз я подминах веднъж. Понякога не можеш да поправиш грешката си. Дано някога ми бъде простено.

 „БОЛНА СЪМ ОТ РАК“. Вината ме кара да гадая какво са съдържали останалите редове. Защо поне не ги прочетох? Може би механично подминаваме по стар български навик? Може би всички сме нямащи и нуждаещи се? Може би подобни гледки вече не ни правят впечатление. А нейната Важна Работа е просто да остане Жива...

 Може би всички пишем мъките си в пет реда. Два са за пред хората, два са това, което споделяме само в себе си, а последният ред е стон, плач или писък отвътре. Истинската болка мълчи. Дори Моканина не говори за нея – той простичко пита „Боже, колко мъка...?“

Може би не бях достойна да дочета нейната изповед.

Мога само да се моля тя да оздравее и моят пети ред ...

...

...

...

...

... никога да не съвпадне с нейния.

(снимка - Стилиян Пенев)

Станислава Соколова
Станислава Соколова

Момичето с най-сините очи! Станислава е мистериозното попълнение в екипа на VIBES и е готова да ви сподели своите гледни точки относно литературни феномени и културни събития, както и лична позиция по разнообразни житейски теми. Един истински творец, който притежава таланта да рисува своите картини и с четки, и с думи.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни