Автобусът на гледните точки

Винаги съм се придвижвала с градския транспорт, откакто живея в столицата и съответно съм придобила навика да се оплаквам от разписанието му, от състоянието на превозните средства и дори от несъобразителността на останалите пътуващи. За да игнорирам изброените отрицателни страни (най-вече последната), започнах да слушам музика, да гледам филм и каквото друго можете да се сетите, което включва слушалки в ушите. За моя най-голяма радост, една сутрин забравих слушалките вкъщи, качих се в автобуса и съвсем случайно се заслушах в разговора на двама от пътуващите... и повярвайте ми, беше интересен разговор. Вечерта повторих същото действие и така цяла седмица. Някои от вас ще го нарекат „клюкарстване“, но за мен беше нещо съвсем друго- разкази за различни гледни точки, докосване до емоции, откриване на цял нов свят, който те изпълва и диша в теб самия всеки ден. Нека ви разкажа по спомени историите на автобуса...

Понеделник

Четири жени над средната възраст пътуват на четворните места, които са едни срещу други в автобуса- сепаретата (както ги наричаме с моите приятели). Очевидно са без възможности - скъсани якета, износени обувки, но въпреки това в очите им се чете жаждата за живот, надеждата за предстоящо щастие.

- Понеделникът винаги е много тегав ден и става все по-тегав. Сякаш с годините се променят много неща и най-вече аз. Ето, например преди не ми беше никакъв проблем работата, а напоследък ми е гадно да я работя. А не го правя от вчера, все пак съм от 15 години в тази болница.

- А ти какво точно работеше там, че отдавна не сме се виждали, санитарка ли беше?

- Не, за санитар се изискваше поне да можеш да четеш, а аз никакво образование нямам. В моргата съм, оправям труповете, почиствам ги, обличам ги… Ама преди го правех някак бързо, рутинно, без мисъл, без дори да виждам лицата им. А сега, сега не знам, но започвам да различавам дали са млади, или стари, по раните и белезите им мисля дали са загинали при катастрофа, или просто са умрели в съня си в болничната стая. Преди бяха просто обекти на работата ми, сега започнаха да стават хора и това ме плаши, а съм стара да си търся друга работа, а кой ли и ще ме вземе…

Вторник

Отново се добирам до т.нар. сепаре в автобуса. На три седалки стоят две жени, защото третата е заета от чанти и пакети. И те са горе-долу на възрастта на спътничките ми от понеделник, но си личи по-високата класа - накъдрени коси (явно си мислят, че още е модерно или е навик от преди 10-ина години), сравнително нови палта и лека самоувереност в погледа, че със сигурност са със статус над повечето от останалите пътуващи.

- Какви са всички тези торби, които носиш тази сутрин?

- Ще черпя на работа. В събота ми се роди внуче.

- Еее, Честито. Момиченце, момченце, на сина, на дъщерята?

- Момченце, на дъщеря ми. Да ти кажа честно, аз вече тотално се бях отчаяла за нея. Тя нали имаше една дълга връзка с онзи военния и след 14 години се оказа, че той бил лудо влюбен в друга и я остави за 3 дни. Представяш ли си - 14 години любов, приключиха с 3 дни раздяла, от които ден и половина събиране на багаж. После минаваха годините, а тя не се срещаше с никого, молех я да излезе със синовете на мои колеги - лекари, адвокати, банкери, постоянно ми се сърдеше. Накрая се отказах, викам си „Да е жива здрава, има и други хора, които си остават сами, от сина си имам внуче, така че какво повече ми трябва, всичко съм видяла.“  И тогава един ден, докато чакала при зъболекаря, се запознала с друг пациент, заприказвали се, допаднали си и така. Винаги съм си мислела колко странно нещо е животът - всичко може да започне за няколко минути и да приключи за още по-малко…

Сряда

Предполагам всички от вас са попадали на този тип пътуващи в градския транспорт, които през цялото време говорят по телефона. Сряда и четвъртък и аз попаднах на тях…Млада жена, около 30 г., очевидно плакала дълго преди разговора.

- Да, знам, че е мое решение. Това е проблемът, че трябва да реша, а ме е страх…Да, разделихме се по мое желание, но не знам дали желаех точно това, или просто се изплаших… Стига ми задава толкова въпроси, нямам отговори, единственият ми отговор е, че никой не ме е карал да се чувствам толкова спокойно… аз дори за пръв път повярвах, че съм красива… да, осъзнавам, че е сложно и че ще бъде още по-сложно, ако реша да бъде… обществото все още не приема за нормална връзката между две жени…

Четвъртък

Красива жена, на около 40 г., с червени къдрици, които придават още по-весел вид на усмихнатото ѝ лице. Говори по телефона със слушалки и микрофон, защото и двете ѝ ръце са заети с покупки - виждат се вино, няколко франзели, бонбони.

- Алоо, в момента пътувам към вкъщи, така че се приготвяй и тръгвай… Не, няма нужда да носиш нищо, аз съм минала през магазина и искам да се напием задължително. Ако по този повод не се напием, няма да има по-подходящ. Знаеш ли каква вълна на облекчение  ме обля веднага след като излязох от съда. Никога не съм си помисляла, че един от най-прекрасните ми дни ще е денят на развода ми…Тази вечер ще се напием, а от утре ще съм нов човек - сам и щастлив, точно защото е сам…

Петък

Най-после станах свидетел и на една мъжка история. Сигурно и вие сте забелязвали, че мъжете не са толкова разговорливи - по-трудно е да чуете в автобуса описание на въдици и изразена гордост от улова, отколкото споделянето на някоя рецепта и увереността в гласа от изпълнението ѝ.

Мъж след 45-годишна възраст, стои прав в автобуса и гледа в една точка. Телефонът очевидно вибрира в джоба му и го изважда от замисленото изражение.

- Здравей, тате, може ли да се чуем малко по-късно, че в момента съм в автобуса Разбирам, няма как заради смяната ти и часовата разлика, да, разбира се, нека поговорим сега… Не съм решил още… Да, знам, че ще получавам много повече пари, но не знам заслужава ли си да замина… не знам заслужава ли си и да остана… И престани да ги повтаряш тези пари, невинаги са най-важното… Кое е най-важното ли? Ще ти кажа кое е най-важното, но не знам дали искаш да го чуеш… най-важното е да не съм баща като теб, който никога не беше до мен!

Ало… ало…

Това е моят автобус, най-вероятно и твоят. Всеки ден пътуваме с живота и смъртта, с чаканото начало и желания край, със страха от самотата и увереността, че целият свят е вътре в теб, с търсенето на щастие надалеч и откриването му в най-близките неща. Всеки ден пътуваме със стотици други съдби - някои, повтарящи нашето минало, други, предстоящи ни в близкото бъдеще. А ако се престрашиш да свалиш слушалките само за няколко минути, можеш да чуеш дори своята настояща история, да осъзнаеш нейното начало или да пренапишеш финала ѝ. Защото автобусът ти представя безброй гледни точки, но крайната спирка определяш ти.

Димана Симеонова
Димана Симеонова

Носител на вируса на сарказма, преживявам всеки ден с двойна доза самоирония, приемана с чаша хубава бира. Имах късмета да разбера достатъчно рано, че отговорът на въпроса за смисъла на живота е 42. Сега ми остава да открия само кой е въпросът. В преследване на тази мисия, вървя през живота, заобиколена от качествена литература, завладяващо кино и вкусна храна…без да броя калориите.

Коментари

коментари

1 Коментар
  1. Много ми допадна статията! Браво! А краткото резюме на авторката отдолу ме накара искрено да се усмихна. 42..кой да предположи 😀

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни