Георг Йосиф Хених е реално съществуващ чешки майстор на цигулки, създател на българската лютиерска школа. Той е на "ти" с немотията, важните ценности и Бог. Не долитат често, но някои възрастни хора времето превръща в ангели, загърбили тленността, именно прозряли смисъла й. И ти се иска да ги прегръщаш и да им посадиш дърво, да се превърнеш в грижовно мече, което изземва всяко бреме.
“Балада за Георг Хених” е като любима песен, от която сълзите давят морно, но натискаш риплей. Нагарчаща, жива, дъхаща на стара гора и чиста обич. Не бих казала, че опиянението настъпи бързо или че се влюбих, но мога да заключа, че чувствах и ми беше трудно да си водя бележки, за да пресъздавам в думи какво. Сякаш наблюдавам объркано, беззащитно дете насред тълпа, което обръща очи към небето, защото сърцето му не познава затвор.
Виктор, или цар Виктор, както старецът нарича разказвача-главен герой, е момченце от бедно семейство. Или по-скоро плод на буржоазна щерка и актьор-тромпетит. Недоволна шивачка и упорит мечтател, достатъчно справедлив, за да въстава срещу злото, достатъчно горд да пропада в суета. Съседите им са огледало на нисшите хорски инстикти, подути от завист, молещи издигане чрез чужд зенит. А учениците на Хених са образец за неблагодарност и самозабравяне с колосана якичка. С колко лева ще си купиш милост? Накиснат хляб в оцет и два улични фаса правят ли те по-смирен от жалък?
Страничните герои са тежките хора, препятствията и битките, в искрящото ядро е добродетелят. Вярата, че вселенската мъдрост все пак работи и сенките понякога са затъжили се духове, приласкаващи в танц тленните си близки.
“Дърво избира човек, майстор избира дърво” шепти Георг на малкия си обожател, в лицето на Виктор, докато се вслушва цял в дървесината на тезгяха си. Малкият ученик, също сдобил се с осминка, е омагьосан от света зад разваления език на Хених, в който може да израсне, вместо да порасне. Паралелът между старческо и детско съзнание е вип ложа към святост и красота в земния им максимум.
Атеизъм и вяра се боричкат и печелят точки, току се уравновесят и притчите за ласкавия бог надделяват, излети директно от две скромни думи и един жест, дело на грохнал от бедност и болестта на Бехтерев старец. “Цигулка за Господ” може да създаде само някой, чийто дух е там, където нещастието и горчилката не присъстват, дори да са обсадили всеки жив съсед.
Това е роман за радостта, усърдието и смисъла, които са лишени от всякакъв повод, освен жажда за творене. За шока, че дори жертвенското поведение от душа е красиво. Като баба ми, която ще си вземе най-мъничкото парче, но с радост ще приеме онова, от което друг сит се е отказал. Един благороден детски апетит, който надига глас, но съединява чужда нужда и своя. Инатът на погълнатите от своя божествена цел.
“Винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят – ни носят присмех, горчилка и кикот”
Дали злобното куче на страха отхапва безсилно прасци и надежди за мир щом оголиш гръб? Равновесие е да получиш заслуженото или да се сблъскваш с контраста си до безкрай?
Един бюфет или Бюфетът е друг главен герой, защото алчността и нестигането все си имат име, обвивка и човек да ги чака да стихнат с потно чело. Все пак, това, което го няма вътре, трябва някак си да издрапа да се съгради навън, за да попълни празнотата.
Не ме вплете лесно езикът, но докрая осъзнах, че съм крайно взискателна и всъщност книгата неслучайно е преведена на доста европейски езици и е основополагащ шедьовър в литературата ни. Виктор Пасков, починал през април 2009, писател, музикант и кинодраматург, оставя не какво да е наследство, ами повод за замисляне и очовечаване и най-важния завет за мен - “Не гледа умрял човек. По-добре помни как бил, кога живел, говорил…”. За това, което трябва да се отпразнува, твърде често се тъжи. Ще употребя много думи с “б”, но си струва да си благодарен, безвъзмездно даващ и от дребния си благодат да си изковеш радост, вместо самосъжаление. И тогава, кой знае, може би, ще си богат.
Сърдечна препоръка в един от най-любимите ми откъси, защото майсторлък и красота рядко се сливат така, а дори не си падам по описания:
“Всички се бяга събрали от двете страни на улицата, зяпаха с широко отворени очи, а жълтото слънце грееше право в устите им, пускаше лъчи чак в червата на неверниците, които се съмняваха в моя баща. Синьото небе се плискаше и разливаше над главите, дърветата стояха мирно с прибрани по шевовете ръце, рошавите им зелени коси се ветрееха. Никакъв звук не се чуваше освен чаткането на копитата и едно дълбоко, подземно:
-Ааааааааааааааааааааааах!!! – което идваше от самото сърце на земята”
Коментари