Има филми, които впечатляват с чудесна актьорска игра, с неповторимо режисьорско майсторство или с изящна кинематография. Но за мен най-безпристрастната оценка е дълбочината на сюжета. Свикнали сме да чуваме нереалното сравнение за „живот като от филм”. Но реалният шедьовър е „филм като от живота”. Представям ви няколко български примера:
Пътуване към Йерусалим (2004г.)
Двама артисти, чиито житейски успехи се простират до посредствени представления в български ресторанти- фокусник, който се стреми да преживее следващия ден и певица, която желае да осмисли всички останали дни. И две еврейски деца, останали сами в пътуването към своето спасение. И въпреки че сюжетът предразполага към банална драма, която предоставя възможността на героите да се възприемат като жертви на обстоятелствата, те избират да бъдат горди носители на съдбата си. Каква цена са готови да платят- една жена, водена от майчинския си инстинкт и един мъж, открил майката на бъдещите си деца? Цената на пътя към Бога, като този път не означава да стигнеш до Йерусалим, а да стигнеш до добротата вътре в себе си.
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (2008г.)
Сюжетът е чудесна метафора за живота като игра на табла. За повечето е чист късмет, за истинските майстори е вяра, че сам решаваш кои числа да хвърлиш. Филм за преходността на човешкия живот, който може да бъде изгубен завинаги между две хвърляния на заровете и смисълът, който може да бъде открит между движението на пуловете. Филм за безкрайната любов към внуците, в който един дядо изминава със воя внук целия път към миналото, за да му покаже, че има смисъл в бъдещето. На финалните надписи още ни пари болката, която може да сполети всеки и едновременно ни крепи надеждата, че спасението е навсякъде. В крайна сметка черните и белите пулове са винаги равен брой в дървената кутия.
Урок (2014г.)
Очакваме уроците на живота да са така наречените големи истини, често обличани в гръмки философски цитати. В действителност, истинските уроци на живота се крият в ежедневния битовизъм. В случая, историята на едно обикновено провинциално семейство, един необслужван кредит и една жена, която сутрин е учителка, вечер майка, а през останалото време- герой или престъпник- зрителят решава. Въпреки трагичната безизходица на главната героиня, филмът не е драма. И ако някога сте вярвали, че в истинския трилър задължително някой е преследван или някой е безследно изчезнал, ще се убедите, че много по-напрегнато може да бъде очакването дали една жена ще изплати задължението си към банката и ще спаси семейния дом. Особено когато задължението не включва само три вноски, а моралните ти ценности и човешкото ти достойнство.
Съдилището (2014г.)
Още един филм, доказващ, че великите сюжети, се крият в обикновените човешки съдби. История за един баща, изгубил всичко в миналото, губещ връзката със сина си в настоящето и търсещ достойно бъдеще за двамата. Съдилището е реална местност в Родопите, която представлява отвесна скала, където според преданията осъдените на смърт били водени и изхвърляни. Именно там, се развива и действието във филма, което води зрителя към основната идея, че реалното „съдилище” не е географски район, нито повелята след смъртта. Истинското „съдилище” е вътре в душата на всеки, където трябва да се изправиш и да намериш сили да простиш непростимото не на другите, а на самия себе си.
Вездесъщият (2017г.)
„Човек трябва да знае само толкова, колкото може да понесе. И само една истина повече, може да го убие.”
В дигиталното време, в което живеем, се оказва практически лесна задача някой да знае всичко за всички. Но достатъчно ли е да имаш цялата информация, за да бъдеш Вездесъщият? Главният герой живее в тази заблуда, докато не осъзнава основната грешка, която допуска- за да си Вездесъщият, не трябва да съдиш другите. Чудесен филм за тънкия лед, по който стъпва човек, мислейки си, че може да бъде безгрешния коректив на обществото, контролиращ непреходните дълбокочовешки емоции, на които самият той е подвластен.
