"Бягствата" на Човека от Човечеството на сцената на театър "Азарян"

На 19-ти декември в театър „Азарян“ се състоя премиерата на най-новия спектакъл на Веселка Кунчева – „Бягства“.

Тази е първата и единствената безпроблемна констатация, която мога да изкажа няколко часа след като си тръгнах от залата. Със смесени чувства. И полюсни.

Най-тривиалният и шаблонен въпрос, който беше задаван многократно преди премиерата на представлението беше от какво, или накъде, ще се бяга.

Макар и донякъде предопределен, имайки предвид творческите търсения на режисьорката, отговорът отново се изши като шамар в лицето на публиката. Веселка Кунчева и творческият й екип продължават да изнамират нови и нови форми да воюват с реалността и да привличат зрителите в редиците на своеобразната си армия. Може ли човека да избяга от това, в което светът неминуемо го превръща? Може ли да направи крачка встрани от предначертания път, може ли да тича в обратна посока, може ли да полети над всичко и да се рее безпътно? Може ли да спре да тича със стадото „към“ и да побегне сам „от“?

Тук най-късно е моментът, в който трябва да кажа, че очакванията ми към „Бягства“ бяха, за добро или за лошо, изключително високи. Което почива както върху субективното ми преживяване на предишните спектакли на Веселка Кунчева, така и на обективни доводи, като например двете й награди „Икар“ за „Вграждане“ (2013) и „Страх“ (2015). Театралните средства, ритъмът и пулсът на случващото се на сцената, начините, по които то те въвлича емоционално и те завърта в един танц през сълзи – всичко това са причини, поради които си заслужава още днес да си запазите билети за всички представления на тази режисьорка, които все още са на сцена.

1558490_10153892549644756_1504179442091637019_n

В „Бягства“ обаче се почувствах, сякаш нещо ми беше спестено. Сякаш не ми сервираха десерта.

Милица Гладнишка и Полина Христова – едната в ролята на цялото човечество, а другата в ролята на отделния Човек – бяха прекрасни. Прекрасен беше и гласът на Милица Гладнишка във всичките му превъплъщения. Зрелищната сценография на Мариета Голомехова мога чистосърдечно да определя като гениална.

И някак въпреки че всички отделни елементи сами по себе си бяха правилни и изпипани, представлението куцукаше колебливо по сцената на „Азарян“, подпиращо се на една от стотиците патерици, с които беше затрупано. Ако повярваме на античния възглед на Аристотел, че целта на театъра е да ни доведе до състояние на катарзис, тоест, до очистване, за „Бягства“ мога да кажа, че ме поведе по правилния път и ме изостави по средата. В отделните си части представлението ме поведе за ръка през етапите на човешкия живот, през вълненията на свободната душа, която постоянно влиза и излиза от оковите си, за която въжето е стълба и бесило...

12360367_10153892543274756_9050477153860286029_n

Но тази разходка сякаш си остана по-скоро една недоволна констатация, отколкото повод за катарзис, макар и да имаше пълния потенциал да градира до такъв. Тази разходка беше по повърхността на една история, която всички добре познаваме, но така и не се гмурна някъде по-надълбоко, някъде в корена, някъде в зародиша, някъде, където публиката не може да отиде без представлението. Като цяло останах с усещането, че това представление имаше много важна работа някъде другаде, и трябваше да приключи възможно най-скоро, за да си тръгне. Докато на всички в залата много им се искаше то да поостане още малко... И няколко часа след като всички си тръгнахме по живо, по здраво, аз все още си мисля какво ли щеше да стане, ако представлението тепърва започваше там, където то всъщност приключи.

Дали е доколко е възможно това да е умишлено търсен ефект – не мога дори да гадая. Но ако предположим, че това е квинтесенцията, че това е последният, невидим слой на постановката, то тогава нещата, случващи се на сцената на театър „Азарян“ придобиват съвсем други измерения и смисъл. Ако посланието се окаже именно, че човешкото изнамиране на удобно място под слънцето е просто нещо, което може да бъде пресечено в който и да е произволен момент, че всички въпроси, които си задаваме, спират да имат значение, след като изтекат нашите „две минути“, то тогава – отидете възможно най-скоро да гледате „Бягства“, за да получите един елегантен намек за своето екзистенциално безсмислие.

Тереза Светославова
Тереза Светославова

Тереза е културолог, ПР, журналист и автор на свободна практика. Професионален любител на театър и литература, колекционер на книги, наивен ентусиаст за бъдещето на света.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни