Дупки от щастие

Нощ е. Сама съм. Вървя през гъстите гори, осеяни с величествени дървета, чиито корони стърчат във висините, забулени от тежки мъгли.

И така, както ги съзерцавам, забелязвам тук-таме по някой скъсан шев от огромното покривало, наречено небе, който отваря дупки в него - на места малки, другаде обаче придобили по-големи размери. Това са, аз знам, дупките, в които са потънали щастливи мигове, обляти с непонятен блясък, опитвайки като звезди да пробият с кинжали мъглата.

Свеждам глава и продължавам пътя си. Мижам като бухал наоколо си, но виждам само доколкото да не се спъна в някой камък и цамбурна в реката или да се ударя в ствола на някое дърво. Макар че понякога и това се случваше, но аз можех единствено да се изправя и продължа напред.

Като компенсация за пердето, паднало на очите ми, имах неповторим слух - долавях плача на всяко листо, макар тих, задавен и извиващ се в нежни спирали като звук от флейта. А цветя в гората не вирееха. Някога може би е имало, но те се бяха превърнали в сухи сламени клонки и се пречупваха под пръстите ми, които махаха слепешката наоколо.

Крачейки така - съвсем изгубена - измежду дърветата видях едно бяло петно, лепнато върху пейзажната картина, все още тъмно, но доста бяло, имайки се предвид черната пелена, която се разпростираше наоколо.

Забързах със ситни крачки, подритвайки изсъхналите подобия на цветя по земята, която имах чувството, че се сърдеше, че съм тук. Забила сега обаче поглед в целта си, въобще не й обръщах внимание нищо, че в яда си все ме караше да се спъвам и падам. Аз само исках да стигна до бялото петно. Може би там щях да намеря изхода от гората.

Най-сетне със сетни сили достигнах мястото, но - о, ужас! - на какво се натъкнах там! Бледата усмивка на надежда, която се беше отпечатала на устните ми, се изпари като едното нищо, а лицето ми доби тебеширен цвят. Вцепенена, стоях и не знаех какво да правя. Пред мен сякаш се бяха събрали всички диви същества от гората. Бяха толкова много и навсякъде никнеха като гъби.

Отчупих клон от близкото дърво и го размахах пред себе си, опитвайки се да изплаша зверовете, но не постигнах никакъв ефект. Едно от тях захапа пръчката между челюстите си и я задърпа със сила, на която не можах да се противопоставя. Единственият ми избор беше да побягна, но където и да отидех, попадах на зверове.

Накрая се уморих и спрях за малко. Поемайки си дъх, успях да помисля върху ситуацията. Знаех, че не мога да бягам и да се крия още дълго и се отказах от пръчката като средство за справяне с проблема ми, тъй като очевидно не даваше резултат.

Помислих си, че тъй като гората ще бъде мой дом още дълго време, ако не завинаги, единственото, което бих могла да направя, е да се примиря, че животните са част от нея.

Когато спрях да ги нападам, въпреки че ужасно ме беше страх, проявих достатъчно търпение да се убедят в добрите ми намерения. Постепенно животните се успокоиха и скоро можех да вървя сред тях.

Грохнала от цялата емоция през този необикновено дълъг ден, отпуснах колене и се свих на кълбо, а листата нежно покриха тялото ми, за да ме предпазят от нощния студ.

Събуждайки се на следващата сутрин, нещо подразни очите ми и се опитах да ги отворя. Успях обаче да го направя само наполовина, защото нещо блестеше в тях. Потърсих с пръсти реката и отправих две шепи към водата.

Когато отворих очи, онемях. По реката се носеха кикотещи се цветчета. Гъделичкаше ги водата, върху която се сипеше брокат.

Огледах се наоколо. Навсякъде дърветата събираха живо капчици роса. Слагаха всяка капчица в отделна зелена кошничка и така всички кошнички те държаха с клонестите си пръсти.

Тогава в далечината видях човешки силуети. Първата ми реакция бе да се изправя и настръхнала, наблюдавах как се прибилжават. Щом стигнаха до мен, един от тях ми каза:

— Не се бой! Ние сме дивите зверове, които станаха твои приятели.

— Не мога да оприлича нищо във физическия ви облик или поведението ви с моите приятели от гората - отвърнах с неверие, наблюдавайки ги през свити клепачи.

— Ние никога не сме били зверове. Просто ти така ни виждаше. Беше ограничена в преценката си за нас, която миналото ти налагаше. Но ти съумя да го пребориш, давайки втори шанс на света. Затова сега можеш да ни виждаш в истинския ни образ.

След тези думи се оставих да ме прегърнат и седнахме на зелената, избуяла трева, следвайки с очи пътя на реката.

Тогава погледнах дупките в небето, които се бяха прокъсали и зинали широко навсякъде по него  и си помислих: "Ако някой преди ми беше казал, че враговете ми ще станат мои най-добри приятели, щях да му се изсмея жестоко в лицето."

Йоана Борисова
Йоана Борисова

Йоана е филолог по образование, даоист по душа и немофил. С усмивка гори повече врагове отколкото калории. Обожава остроумието, асоциира се със сарказма, смее се на инсинуации, но се възхищава и я пленява добротата. Въоръжена е до зъби с емпатия и истината. Нямате шанс срещу нея.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни