Есента (не) е занимание самотно


След 18 часа вече е тъмно. Мракът носи малко страх, малко студенина, дори и в централните места на столицата. Хладът преминава през дрехите ми и за пореден път осъзнавам, че коженото яке вече не е добра идея. Опитвам се да се стопля, но безуспешно. Ръцете ми са ледени и празни. Прибирам ги в джобовете, но разлика няма. Потрепервам.

След 18 часа вече е тъмно. Излизаме заедно и виждам заобикалящите ме сгради, окъпани в светлина. Потрепервам от студа, но едно докосване е достатъчно, за да премине топлината през тялото ми. Ръцете ми замръзват и прибирам едната в джоба на якето си. За другата ме хваща Той и ме повежда като малко дете. Уютно ми е.

След 18 часа вече е тъмно. Вървя към клиниката сама с уплашените си мисли. Есенните листа по земята танцуват, подпомагани от градския трафик. Колите ме подминават една след друга, същото правят и хората. Сигурно се прибират вкъщи и бързат за вечеря със семейството си. Улицата е сива, толкова сива. А студът продължава да е пронизващ.

След 18 часа вече е тъмно. Заедно отиваме на задължителните рутинни изследвания, които не пропускам всяка година. Не се притеснявам, защото не съм сама. Надявам се само да мине по-бързо и да не боли. Всъщност никога не боли, но страхът е по-страшен и от най-неприятното физическо усещане.

След 18 часа вече е тъмно. Чакам асансьора, за да стигна до лекарския кабинет. Страх ме е от асансьори. Влизам вътре, натискам копчето за четвъртия етаж и той тежко тръгва нагоре. Не виждам на кой етаж съм, страх ме е да не спре и да остана вътре. Дали има обхват? А ако спре токът?

След 18 часа вече е тъмно. Само с Него не ме е страх от асансьорите, макар че докато сме вътре, Той ми се подиграва. Аз пък се плаша, че като мърдаме твърде много и можем да спрем между етажите. Само това Му трябва, за да се облегне с все сила на стената и да разклати кабинката, а аз да извикам като превзета госпожица.

След 18 часа вече е тъмно. Чакам пред лекарския кабинет и за пореден път си припомням колко депресиращо ми действа бялото осветление в болниците. Старите дивани в чакалните също не помагат. Поглеждам хората срещу мен – никой не изглежда притеснен, май са по-скоро отегчени. Секундите са часове, а минутите – денонощия.

След 18 часа вече е тъмно. Май говорим на твърде висок тон помежду си. Трябва да решим какво да вечеряме – дали нещо бързо на крак, или пък да си спретнем хубава вечеря вкъщи. Само да мине този преглед и да си тръгваме. Добре поне, че ще има на кого да си оставя якето и чантата отвън.

След 18 часа вече е тъмно. Излизам навън и студеният въздух пронизва тялото ми. Сама ли съм? Мислите ми бушуват и не чувам дори шума на автомобилите по оживения булевард. Какво се случи преди малко? Някой май говори. Ръцете ми треперят. Няма страшно. И в тълпата можеш да си сам. А аз къде съм?

Станислава Симидчийска
Станислава Симидчийска

Станислава е един от основателите на VIBES. Филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни