Ивайло Терзийски: представяне на последната му стихосбирка и интервю с поета в Берлин

Чакам приятелите на Ивайло Терзийски и самия него на едно кръстовище близо до Българския културен институт, където само след два часа предстои премиерата на последната му стихосбирка „Сърце в ремонт.“

Закъсняват. Нормално. Организацията го изисква.

Днес е симптоматичен ден за института. Мисля си за бъдещето и новото начало, което се поставя тук, и то именно в месеца, когато празнуваме своите будители. Сега събитието изглежда някак просто, като едно от всичкитe събития, но интуицията ми подсказва, че именно тази среща днес ще остане в историята на българските творци, особено онези, които творят по света.

Ивайло Терзийски е български автор, роден в Плевен, живял и работил в Силистра, чието постоянно местожителство днес е в Лондон,  Великобритания. Многократно награждаван в конкурси, негови стихове са помествани в престижни литературни издания като „Пламък“, „Везни“, всеславянска антология „Словоприношение“ и др.

Тук, в Берлин, приключва първата част от турнето, което някак странно се свързва и с мен. То започва от Русе, моята родна малка Виена, където го посрещат с възторг и изпращат с пожелания литературните творци и читатели от града. Следва столицата ни. В София хората нямат търпение. Срещата е в разгара си и вече видеата летят, пускат се, коментира се на живо в социалните мрежи. Какво се случва? Кой е Ивайло Терзийски и защо е толкова ценен?

Виждам от 2000 км разстояние как мои приятели като Виктор Макаров - поетът с китара - също взимат изява в представянето на книгата, още приятели се присъединяват и идва време за полета към Берлин.

Не, не е случайно, че това литературно турне е наречено Ивайло Терзийски и приятели. Те са навсякъде по света и го очакват. Но защо – не спирам да се питам, след като съм открила поета и за себе си едва преди месец. Попаднах случайно на поезията му в социалната мрежа и изтръпнах. Първата поезия от този вид, заредена не само със съдържание, но и със смисъл за последните години.

„Не се чете вече“, отекваше в мен един рефрен на виден софийски психолог и на творци, които бяха открили, че литературата, а и цялото съдържание, което създаваме днес, някак си  са изгубили смисъла си. Празни думи, словесни еквилибристики, които карат хората да скролват, да търсят ново и ново съдържание в… търсенето на смисъл.

И ето го – самият Ивайло Терзийски и неговите приятели стоят от другата страна на кръстовището във вече обления в светлини Берлин и в миг разбирам - приятелите са смисълът! Ако Николай Бердяев търси смисъла на историята до средата на деветдесетте години на XX век, то в самия край на 20-те години от новото хилядолетие ние търсим смисъла на приятелството.

Ивайло е висок и чупливо слаб, изразителните му очи обаче се усмихват и без да съм се докоснала до него, или дори здрависала, вече съм загубила битката като репортер. Просто приятел. В това превръща Ивайло хората, които среща по пътя си. До него стоят и виновниците Ивайло да се влюби в Берлин. Валентин Григоров – също поет, но някак си таен. „Смирен“ го нарича Ивайло и се хвали с него. От другата му страна е Венета Терзиева. Тя повече от всички се притеснява и иска всичко да е подредено – читатели и фенове на Ивайло да дойдат навреме, книгите да са доставени, облеклото да е подходящо. Гледам я и си мисля – как може такива хора да ги мултиплицираме?

Бързо излизам от своите размисли и ги водя в едно тайно местенце – кафене, където приготвят хубаво берлинско кафе, само на крачки от БКИ. Ивайло е скромен. Не поръчва нищо друго освен някакво капучино. Като стражи и от двете му страни сядат приятелите. Разговорът ни тръгва изключително гладко и леко преминава към самото интервю.

Когато приключваме, се отправяме към мястото на събитието.

Берлин е учудващо топъл за началото на ноември. Един след друг пристигат приятелите и  публиката. Ивайло сякаш познава всеки от тях.

Истината е, че с повечето се познава само по име. Но той бърза да представи всеки на останалите с :“Това е много важна личност.“. Не греши.

В уютната зала на БКИ влиза Катя Костова (Арт Театър) – другият виновник за силното присъствие на един Поет тази вечер. Тя е човекът, който свързва институцията, представяща българската култура в Германия с Терзийски, настанява го и не спира да излъчва на живо в социалните мрежи през цялото време. Ивайло като развълнуван създател на свое собствено пространство за следващите два часа непрекъснато мени мястото си – от пианото, на което няма кой да свири, заема своето място отново сред двама мъже, които изявяват желание да четат стиховете му. Това е приятната изненада. Ивайло е попаднал на смяната на караула. Днес един уважаван директор на БКИ ще предаде щафетата на друг. И двамата директори са усмихнати. Панчо Чернев, бившият вече директор, разочарова с този жест хорските мъгъли – тези, които са свикнали подобно предаване на постове да се случва с драми, интриги или неизказани думи. Намираме се в сърцето на Европа все пак. Публиката му пожелава нов и сполучлив път, а той, от своя страна, дава яснота за своята готовност да подпомага с всичко новия директор. Борислав Петранов поема щафетата с лекота и всички са обнадеждени, знаейки какъв знак е оставил след себе си в културния живот на Виена. И между тези двама мъже се извисява Ивайло. Нарича ги „моите директори“ и публиката е разтопена. Като домакини на събитието и двамата четат поезията му, чете и поетът. Но за кратко.

Извиква един след друг още и още познати и непознати, за самия него - приятели, които четат от собствените си произведения. Споделящият поет, нецентриран в своето его, е нещо ново за публиката. Аплодираме ги, всички те заслужават. И отново се търкулваме в ремонтиращия се свят на поета. Не плаче. Но сърцето му е в ремонт. Дали някой от публиката си признава, че и неговото сърце се ремонтира точно сега? Ивайло Терзийски сякаш излиза от една друга епоха. Едновременно имам усещането, че ни е върнал в 80-те години на миналия век, или ни е телепортирал в 80-те години на този. Ивайло издава тази своя последна стихосбирка след 10 години привидно затишие. Привидно, защото той публикува поезията си в социалната мрежа, където коментарите и препратките на поезията му надминават в някои случаи брътвежите на мнозина инфлуенсъри. Защо? Кой е Ивайло Терзийски?

За да отговорим на този въпрос, трябва да имаме представа от съвремнната българска литература и в частност поезия. Няма спор – мнозина са добрите. Повечето от тях обаче са затворени в собствените си окръжности и пространства. АЗ-ът в този вид поезия е толкова силен, че читателите трудно могат да се идентифицират. А Ивайло смело бърка в главите и сърцата на хората, като пише за нещо, което привидно всички ние сме изгубили – любовта. Не го е страх да ни разкаже в стиховете си за пророкуваната раздяла с най-хубавото нещо в живота си – жена му. Не се страхува да декларира вина, тъга и надежда почти последователно.

Има ли я още любовта? Един негов читател бе написал под негов пост, че любовта е най-силна, когато си тръгва. При Ивайло любовта си е тръгнала и е дошла отново. Той намира начин. Като се кълне никога да не забравя и като влага всичко в новата любов на прага му. Това и обяснява защо по-голямата част от неговите читатели са жени. Самият Терзийски признава, че е мразен от мъжкото съсловие и трудно намира общ език с мнозина. Жените обаче го следват във всеки един от поетичните светове, които създава. Краят на 20-те години на новото хилядолетие е женски свят. Свят на еманципация, който обаче ври като мляко, кипва и ако не бъде смесен с кафето, ако не добавим и джинджифилова бисквитка, ще загуби своя аромат на чистота. Любовта днес е открито цинична и никой не говори за нея публично. Особено жените, които изправят рамене като Атлас, принудени понякога да носят няколко свята върху тях. И ето, отнякъде се появява Ивайло със своята поезия и млякото е кипнало. Любовта съществува. Ивайло е автентичен като стара мебел, в която сме скрили старите си ценности. Жените изведнъж се превръщат в читателки, читателките в майсторки на хубавото капучино, в артисти, които намират възможност да обагрят личния си живот и сами да намерят смисъл на ремонтираните си вече сърца.

Потребността от поезия заредена с истински чувства, импресии на един криволичещ живот, досущ като техния, е причината за това. Ивайло е щастлив, намерил е нови приятели.

През последните години те са го подтиквали да издаде следваща стихосбирка, но 10 години Ивайло мълчи. Спонсор от Варна го чака три години, но поетът е непримирим – не е готов да издаде, докато не се съкруши и пречупи, докато не събере най-значимото. И това се случва буквално за дни. Като виновниците за това са именно приятелите от Берлин. Ивайло дава за печат стихосбирката си „Сърце в ремонт“ на 19 октомври, на 25-и вече е литературен пътешественик – Русе, София, Берлин. Очакват го още градове в България, затова ако искате да го поканите, времето е сега! Времето за ремонти на сърца.

А ето и какви мисли споделихме с Ивайло Терзийски в тихото Берлинско кафене:

Кой и как ти помогна да издадеш последната си книга, как се случи?

И.Т. Книгата е направена набързо, до последно се дърпах. Имах своите тежнения на сърцето, но моите приятели настояваха, дори направо назначиха дата за премиерата, а книгата още нямаше предпечатна подготовка. А това беше началото на октомври. Но приятелите ми бяха готови, ако книгата не е готова, да направят четения. Дори назначиха човек. Една жена от Бургас, която настоява да не се споменава името ѝ, дори изпрати пари и направи дарение, само и само, за да започне предпечатната подготовка.

Това твоя приятелка ли е? Т.е., на теб ти помагат преди всичко приятели?

И.Т. Ами ние с Венета Терзиева (с Венета, от която идва поканата за участие в Берлин, се познават само от социалната мрежа - бел.ред.) се познаваме дори повече, отколкото аз с тази жена, и въпреки това, тя направи този жест. Така че, приятелите ми ме вдъхновиха да започнем този процес "на тъгъдък", при все, че ме чакаха повече от четири години. Роси Босяцка, дъщерята на известният график Евгений Босяцки, тя предостави няколко негови илюстрации безвъзмездно и направи предпечат. От тук нататък аз изпратих книгата в печатницата и започнах да връщам нещата си и да доизкусурявам. И книгата, де факто, влезе на 19 октомври в печатницата , а на 25 -и ми беше премиерата. В последния момент решихме да не е с твърда корица, защото за твърда корица се нуждаехме от минимум две седмици. И решихме да направим компромис - да бъде с мека корица. На този етап обаче мисля, че това беше доброто решение, тъй като самата лирика е мека, нежна и с по-мека хартия. И така се стига до резултата под „натиска“ на приятелите, които не можеха повече да ме търпят, защото все ги лъжех с:„Като стане пролет, ще направим книгата.“ А от четири години я правя тази книга и никога не я правя.

Какво е тази книга за теб?

И.Т.  Сякаш се увенчават всички усилия на безсънните нощи, като с венец. Това е книгата всъщност. Рожден ден на самия автор. Даже не е рожден ден на книгата. Не празнувам моите рождени дни, по-скоро приемам едни такива премиери като моите рождени дни. Не се възприемам като някои поети, сякаш аз съм българската поезия. Не, аз не съм. Но искам да кажа, че ценя това, което правя, и съм от малкото хора, които ценят другите автори, това, което те правят. Обичам да качвам хубави стихотворения на мои познати или новооткрити в моята страница във Фейсбук. И моята аудитория съм се опитвал винаги да я приучвам да цени качествената поезия. Нали си представяш, че не мога да кача глупости на моята страница? Мога да направя изключение, само ако човекът има рожден ден и ако стиховете му не са толкова качествени, намирам начин как да ги представя, как да „облека нещата“. Но никога няма да кажа, че това е прекрасна поезия, ако не е така. Трябва да намериш формата. Самият аз не обичам да говоря глупости, но да казвам големи думи. Защото след мен идват други хора и четат коментарите ми също. Трябва да бъдеш внимателен с големите думи. Трябва да сме сдържани и за хубавото да реагираме с мярка.

Това ли е начинът, чрез който контактуваш със своите читатели – през социалната мрежа, а също и литературните турнета?

И.Т. Това е начинът, да. И това не е турне, аз съм правил - по пет-шест града съм минавал през годините.

А усещаш ли някаква разлика, защото все пак писането е самотна работа, а в момента ти обикаляш, срещаш се с почитатели, хората те приветсват?

И.Т. Разбрах те. Живият контакт е наистина много, много  важен. И даже е по-стойностният контакт, защото можеш да усетиш енергиите. И както се казва, да разсъблечем мислите си един от друг, да останем малко, ако може и след премиерата. Защото преди нея си под напрежение, всеки иска по някакъв начин да се докосне до теб, я физически, я не, но читателят иска някакъв обмен на енергии. А времето е малко. Аз раздавах в София над час и половина автографи.

Имам един странен въпрос: Дистанцираш ли се от това, което си написал и ако да, в какъв момент?

И.Т. Взискателен съм. И от позиция на времето мога да отрека много неща. Те затова са 60 стихотворения тука, аз съм написал в периода за последните десет години може би около 500 стихотворения. Можех спокойно да вкарам  и сто стихотворения в стихосбирката, парите ги имах, всичко имах.

Моят въпрос беше дали се дистанцираш за известно време, да не ги четеш, да не мислиш за тях.

И.Т. Ако е много хубаво, когато успееш да вложиш всичко, да си вътре в него. Имам един период на влюбеност в творбата до една седмица и край. Свършило е. След време се връщам пак. Хубавите неща си ги четеш с любов, но не са ти толкова свидни. Свиден ти е този момент, в който е сътворена рожбата, но не съм човек, който лежи много на стари лаври. Не. И от там нататък преставам да съм доволен, неудовлетворение даже изпитвам, че не съм написал нищо. Ако не съм написал до една-две седмици нищо, имам едно чувство на вътрешна празнота.

А защо „Сърце в ремонт“?

И.Т. Защото това заглавие обединява всичко. Ние не сме отделили стиховете на цикли. Заглавието ги обединява на 90%, защото стиховоренията са елегични, меланхолични. Там съм разголен, разсъблечен, уязвим. Болящ, кървящ. И затова е „Сърце в ремонт“. Това е най-истинската ми книга. Това съм аз. Това съм бил през последните десет години. Там е всичко. И разкаяние. Както беше писала и моята редакторка Виолета Инева: „Колкото и усилия да положи творецът, никога не може да създаде храм, ако четирите му колони не са: страдание, вина, безумие и страст.“

Повечето стихотворения са подчинени на тази болка, породена от раздяла, разкаяние, моите страхове, съмнения, подозрения. Абсолютно всичко е вътре. По-скоро мога да кажа, че тази книга е моят паспорт, отколкото моят реален паспорт.

Колко книги имаш преди това издадени и коя смяташ, че е най-доближаващата се до теб?

И.Т. Пет книги. Това е последната ми книга. От тези пет книги трябваше да бъде само една издадена досега. Явно съм се лакомил да впечатля читателите си. Така трябва да се издава - на 10 години да издадеш една читава книга и да си доволен от себе си, както аз съм доволен.

Тръгнах си от събитието в Българския културен институт, посветено на поета Ивайло Терзийски и приятели, в топлата берлинска вечер, криейки старателно нещо туптящо под коженото си яке и старателно го закопчавах. Две сърца. За ремонт. Едната книга бе за мен, а другата – за приятел. С автограф, разбира се.

Автор: Валентина Щайн                                                                                                                              Берлин, 03. 11. 2018

VIBES
VIBES

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни