"Калин и Отбора на затвора": Позиция - психолог, призвание - приятел

Във време, в което всички обсъждат предсрочното освобождаване на Джок Полфрийман, в тихото тъмно на киносалоните без фестивална агресия върви един документален филм, който по човешки начин, с малко хумор и малко меланхолия, разказва за голямата тема: Човекът срещу Системата или какво се случва зад оградите и решетките, но още отвъд предразсъдъците и клишетата, на един български затвор. В случая – този в Казичене.

Лентата всъщност е портрет на затворническия психолог Калин Гайтанджиев, който е много повече от длъжностната си характеристика: бунтар, мечтател, приятел, хулиган, рокаджия, съпруг, баща, творец, човек.

“Спорт и Mузика“ не е само предаване по програма “Хоризонт“ на БНР, но и ексцентричната стратегия на Калин да занимава умовете и сърцата на лишените от свобода, така щото да съхрани в тях надеждата и усмивките. И да ги реабилитира като човешки същества. Ако помните Mean Machine с Вини Джоунс и наблюдаващите тренировките надзиратели с кучета, то тук ще видите отново универсалната лудост и любов, наречена “футбол“, но в български вариант. Единственото банално в “Отбора на Затвора“ е името му. Съставен е от българи, цигани, румънци, турчин и арабин – световна селекция. А втората аудио част на концепцията на Калин е свързана със създадената от него рок банда Отряд 13.

Появява се и трето занимание, когато по време на външен турнир вратарят прави бягство и ритнитопката е вече строго забранена – Калин придумва каре от подопечните му момчета да репетират и изнесат театрална постановка. Спортът и изкуството са непрекъснатата плацента със свободата отвън, която с пасове, голове, сцени, реплики, акорди и рифове се превръща във вътрешно присъща за замесените. Така човешкото в човека някак оцелява.

С характера и поведението си героят се изявява като непоправим чешит. Той е още като домакинка на студентско общежитие, която обикаля и проверява хигиената по стаите; любител на фитнеса, който в кадър почти изпуска щанга върху крака си; шофьор на няколко коли, който винаги “пали мотора“, какъвто е прякорът му поради известна нервност и гневливост; разхождащ се из затвора не просто като у дома си, по пантофи, а направо по едни леко чобански чехли … Той е и внук, който страда за загубата на дядо си.  Само Калин Гайтанджиев може да поздрави лишен от свобода чужденец, чийто дом е някъде там отвъд океана с “Home, home again, I like to be here when I can…” на Пинк Флойд и дълго и напоително да му разказва със снимки и видеа за дома и семейството си.

Всъщност, единственото, което реално не е Калин , е психолог, защото подобна роля предполага субординация между него и пациентите му. А подчиненост между приятели няма.

 

Хуморът е съществена част от сюжета. Епизодите със звукозаписа на парчето, заснемането на видеото към него, премиерата му пред импровизираните актьори, натуршчици и масовка, тренировките във фитнеса, разборите преди мач и предупрежденията да не се преяжда с боб и наденица, те стягат за корема не поради преяждане, а поради смях. А в моментите преди театралния спектакъл, в бекстейджа, виждаме затворници със сценична треска. Колко нелепо, забавно и истинно е всичко това!

Това е филм за Вярата в човешкото в човека, което е божествена категория. Величав духовно и величаво смешен е епизодът с водосвета в затворническия параклис на екипите и топките на отбора, отслужен от незнайно защо цивилен свещеник. Вяра и смях са жалоните на документалния наратив.

Личи си, че режисьорът Петко Гюлчев е снимал с много любов, отдаденост и приятелство. Освен всичко го е правел с прекъсвания няколко години поред. И тъкмо там впрочем се е пръкнало приятелството – с героя и останалите момчета – защото то се провижда от кадрите, без да е тикано пред очите ни. Всички дотолкова са свикнали с камерата, режисьора и екипа в цялост, че те са спрели да съществуват като условност и дори като действителност. Разказът тече спонтанно, човешки, автентично. Благословиите и псувните са еднакво естествени. И няма скучни говорещи глави в кадър, което е истинско богатство на липсите. Тази форма традиционно и очаквано присъства в документалистиката – човек е седнал и говори на разпитващия го (не)видим автор или директно в камерата. Но не и тук – диалозите са живи и динамични, всичко се случва в разговор между героите в кадър, в конфликт, на тренировка и репетиция. Единствените “изказвания“ и “манифести“ отново са решени по интересен начин - като откъси от телевизионни предавания – гостувания на героите при Денис Ризов и Мартин Карбовски.

Именно в първото участие Калин Георгиев с няколко думи анотира своята мисия и мотивация  и въобще тази на затворите, каквато би трябвало да бъде, но за жалост не е:

“Не е идеята затворникът да влезе и да излезе още по-голям изрод, а по-някакъв начин вътре той да се промени…“

Но от второто предаване, в края на филма, научаваме, че Калин Георгиев е бил принуден да напусне поста и работата си… Е, визионерите-човеци, небрежарите с добро сърце, май наистина не виреят в тази бездушна и овълчена среда.

Кинематографично и сюжетно е прекарана сполучливо опозицията “вътре – вън“. Дори само със статичните кадри на сивото, грозно и стародавно затворническо общежитие на фона на не толкова далечната модерна София с футуристичните си сгради от стъкло, стомана и бетон на “Цариградско шосе“. Но сполучливо присъстват и хвърлените въжета, и кукичките между “вътре“ и “вън“, когато някой от затворниците отива в звукозаписното студио или на дело, или пък всички на мач. Тогава момчетата неизказано и ведро страдат по погубената и очаквана отново свобода. Трогателни са и кадрите от срещите им с близките. Без думи, а само от уловени жестове, се убеждаваме, че любовта не изчезва, каквото и да си сторил. И тя както те изобличава, така и те оправдава.

Но накрая остават тия трите – вяра, надежда и любов, както пише в Дебелата Черна Книга (по перифраза), и продължава – но по-голяма от тях е именно Любовта. Сладка е премълчаната градация “затворници – деца“, защото след зандана Калин става психолог в… даскало. И разбира се – отново e рок идеолог на училищната банда, като Джак Блек в School Of Rock. Финалното парче на последните кадри и надписи е показателно и всепобеждаващо въпреки всичко, какъвто е  и Човекът – “квинтесенция на праха“, по Шекспир. В него се пее:

Отново съм в час

И се чувствам добре…

Отидете да гледате “Калин и Отбора на Затвора“. Ще се почувствате добре.

Ангел Иванов
Ангел Иванов

Ангел Иванов е завършил Журналистика. Години наред е бил сценарист на едни от най-гледаните тв предавания в българския ефир. Пише тук и там, което ще рече в различни печатни и онлайн издания. Харесва Джеръм Селинджър, Пинк Флойд и Дейвид Финчър. И други. Чувства се като състезател по спортно ориентиране, който се е загубил в хотела сутринта след закуска, преди старта на надпреварата.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни