Мечти в щрихи


...на баба Ася...

Живеех на Париж. Улица в столицата, не туристическата дестинация. Малка и симпатична. Есен. Нито да си с палто, нито да ти е меланхолично свежо. След известно суетене по книгите на съквартирантката ми грабнах най-очарователната и излязох навън. Ден с мен и четене. Поне така си мислех.

Авантюристичният ми дух ме изстреля на 200 метра от ул. Париж, право пред Народния театър. Празна пейка. До нея бе свила гнездо възрастна жена, с всичките си 5 или 10 торби. Без зъби. Забрадена. Свита на два ката. Дрипава. За някои миризлива, за други – тъмно петно на пейзажа.  Пейката до тази гълъбица беше не по-малко самотна от нея. Чудесно. Вместо да си избера място, мястото си ме избра. Имаше улични музиканти - джаз. Отворих книгата. Някакъв шум от торбичка започна да прескача между думите на автора. Горкия – беше безпомощен – съзнанието ми не беше с него. Затворих книгата. Шумът изви врата ми надясно. Женицата грижливо осоляваше с шарена сол завитата в торбичка филийка хляб.  Тънка, видимо мека филийка хляб. Домиля ми. Имах плодове. Обаче не смея да ѝ дам, за да не я обидя. Да дадеш, без да засегнеш достойнство. Поглеждам я уж небрежно. Като част от пейзажа. Не петно. Малки, светли очички ме стрелкат. Усмихвам ѝ се. Тя преглъща с цялата си изисканост, която животът ѝ бе оставил и жизнерадостно ми подава с нежно обръщение: „Здравей, хубаво девойче!“. „Да не ви обидя, но искам да ви дам тези плодове.“ След като надълго ми обясни, че не иска да ме лишава, ми върна ябълката. Няма зъби. Не може да я яде. Бананите ги прибра в една от торбите.

Присламчих се при нея на пейката. Като патенце при квачка. Попита ме дали не ме е срам от нея. Хората я избягвали. Заигравала се с децата, но майките ги дърпали настрани.  А тя толкова ги обичала. Наричали я Баба Яга. Не ѝ беше мъка обръщението, а радост. Радост, че някой все пак се е обърнал към нея. Въпросът ѝ не предизвика емоция. Попитах я дали нея я е срам от мен. После и двете се разсмяхме.

„Ася, баба Ася съм.“

Поровичка още из мръсната чанта и извади малка бутилка от минерална вода, в която имаше кафе. Очите ѝ светят. В ръцете ѝ пластмасата приличаше на порцелан. Маниери на дама, покрити с житейски сажди. „Като си взема едно кафе сутринта, си го преливам в това шише. Така го разделям. И пия три пъти на ден. Обичам да пия кафе.“

След малко извади полусмачкана кутия с цигари. Подаде ми кутията, за да сподели с новата си приятелка остатъка от удоволствията си. „Благодаря, не пуша.“ „Не ти и трябва. Без храна мога, без цигари – не.“ И цигарата пушеше на почивки. Не по-малко елегантно.

„Обичам да идвам тук. Винаги има музика. Аз съм музикант. Мечтата ми е беше да бъда певица.“

Не можех да не я питам как мечтата и стигна до петте торби в краката ѝ. Не ѝ говорих  снизходително или пък със съжаление. Не смеех. Не го и заслужаваше. Достоен светъл поглед.  Емоционален интелект на аристократ. Думите ѝ. Само осанката ѝ беше превита. И то не много. Очевидно, пак намираше радост.

„Хе, не ме гледай на какво съм заприличала. Бях красавица. Живях хубав живот. Бог ме срещна с добър човек. Помни – това е най-важното. Много ме гледаше. Обичаше ме. И аз много го обичах. Вкъщи беше рай. Милият ми... Почина преди много години. После майка и татко се разболяха. Рак. Трябваше да стоя у нас и да ги гледам. Нямаше кой да работи. Натрупахме сметки. После държавата ни взе апартамента, 'щото имахме много пари да ѝ даваме.“

За кратко юристът в мене надигна глава, но се подхлъзна върху няколко неволно потекли вадички сълзи. Тия сълзи развалиха цялата работа. Умилението ми рукна и този път нямаше накъде. Почнах да се забърсвам и подсмърчам. 90 % от водата беше за мъжа ѝ и носталгията по домашния ѝ рай. Частта с апартамента само ме разгневи.

„Почти всеки ден съм тук. Пия кафенце, пуша цигара и слушам музика.“

Пак извади бутилката с кафето и недопушената цигара. Вероятно беше станало време. Светлините ставаха все по-топли. Силуети в романтични драми сновяха около разказа ѝ. Едвам ѝ долавях лицето. Стъмваше се. Умирах от студ. Но не можех да си тръгна. Не ме разбирайте погрешно. Безпардонна съм. Бих си тръгнала, ако не ми беше тъй приятно с новата ми другарка:

„Завърших музикалната академия. Исках да съм певица. Песните и пианото бяха мечта. Ама, свиря на цигулка, че майка ми така искаше. Не ми даде да запиша пеене. По наше време беше непристойно да си певица. Най-леконравните жени пееха... Аз обичам пианото. Меко, нежно звучене. Така, като свирех, душата ми се радваше. Их, как я мразя тази цигулка!  Ми... туй то...“

Но ние не говорихме само за нея. Баба Ася разплете и моите житейски нишки. Но те тъй бледнеят пред нейните - увенчани с победа над битието. Животът търсеше вниманието ѝ. Тя – мечтата си. Музиката само ѝ беше на ума. Вярно, би било добре да има какво да яде и къде да спи. Но очите ѝ светеха само в минутите разказ за обичта – към мъжа ѝ и към музиката.

Миг в няколко астрономически часа. На тръгване ѝ дадох това, което имах в портмонето си. Тя отказа. Каза, че не е просякиня. Като се видя, че няма накъде – отстъпи. Сбогувахме се. Твърдеше, че Бог я срещнал с мене. Целунах я. „За мене беше радост, бабо Ася.“ Тя се смути, изкикоти се и прикри венци с ръка. „Недей, че съм стара и  мръсна. Пак да дойдеш.“  Целунах я отново по ръката. „По-чиста и по-богата си, отколкото си мислиш...“

Все минавам. Приятелката ми я няма. Ако я видиш, ще я познаеш. Не проси. Има поглед на приятел. Може и да не е преживяла зимата. Ми... туй то...

Кристина Караколева
Кристина Караколева

Кристина е едно от най-вдъхновяващите открития на VIBES. Юрист сред журналисти, тя е живото доказателство, че полетът на мечтите е безграничен и изобщо - нищо не може да ти се опре, щом имаш желание, пък голяма работа, че си едва 162 сантиметра.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни