Минорно


Уф, само ако знаете колко ми се щеше поне в писанията си тук да си спестявам каквито и да било политически теми, но явно няма как да стане. За съжаление живеем във времена, в които разни подобия на хора правят така, че неминуемо да сме малко или (почти винаги) много зависими от тях. Ако ми позволите рязко ще сменя темата, пък после ще се върна към тези посмешища и хитроумните им способи да разбиват съдби, да разделят и да владеят битийното в нашия живот.

Имам неприятния, може би показващ, че съм алкохолно петно, навик да се събуждам по нощите (обикновено малко преди изгрев) и да си сипвам голяма ракия. Като казвам голяма, имам предвид до ръба на чашата. Пуша, пия, гледам през прозореца как цветовете на небето сменят хиляди красиви и неописуеми с думи нюанси и си мисля в росната тишина. Или поне си мисля, че мисля. Тъпо и самотно е, но това е само от една страна. От друга имам усещането, че това е единственото време през денонощието, когато съм нормален човек, чийто мозък и възприятия работят хладнокръвно, но на убийствено високи обороти.

Тази сутрин пак се разбудих по това време. Всъщност процесът не е точно разбуждане. Поради някаква причина от години насам сивото ми вещество е решило, че този своеобразен ритуал трябва да се случва и ми отваря очите в напълно будно и обострено състояние. Напоследък обаче аз се опитвам да му правя контра, защото някои от разсъжденията при среднощното ми самотно пиене с цигара в ръка са прекалено болезнени и влизам в оная антисоциална мрежа, която за краткост наричам Клюкарника. Така се разсейвам и не ми се налага да изпадам в меланхолични настроения.

Тази нощ обаче за добро или лошо нещо интернетът се беше скапал, та ми се наложи да се занимавам само с гледане на изгрева и размисли. Едно занимание, което понякога може да бъде наистина изпълващо душата с мрак и безнадеждност. Особено, когато близките ти са само на някакви си пет-шест метра от теб, но са в друг свят, свят на сънища и мечти, а приятелите ти са захвърлени кой на Острова, кой на Ботуша, кой отвъд Атлантика, кой къде ли не...

Мрачни мисли, мрачни страсти. А чашата се изпразва все по-бързо. В самотата на нощта. Преди петнадесетина години беше достатъчно да ми е останал някой лев от бурната запивка предишната вечер, за да се обадя на произволно избрано диване в осем сутринта и да обикаляме кръчмите цял ден. Можех и да му звънна, за да си скъсаме гъзовете от работа. Пак за цял ден. Когато някое от въпросните произволно избрани диванета ме помолеше за същите неща (по вътрешнозаводския ни грубоват начин, разбира се), аз също бях на линия.

Изгревът настъпваше със страшна сила в тази ноемврийска златноесенна сутрин, а аз си сипах още една ракия. Нещо ми тежеше на душата. Преди някакви си петнадесетина години имах поне стотина верни приятели. Постепенно все по-малко от тях са ми под ръка. Слава Богу, не поради фатални причини (в повечето случаи).

Може да ви прозвучи сълзливо, но винаги съм вярвал в съпричастността. Когато силни връзки с близки хора се разпадат, душата ми хваща мазоли. Малко неприятно е. Меко казано. Грозната истина обаче е, че ми останаха кажи-речи десетина близки човека на моята възраст, на половината от които мога да разчитам, само когато реша да се запия, за да си махна главата.

„Къде е Цусти?“; „А, он бега у Англеата!“; „Айде да викнеме и Вени на другарската среща“; „Ти не знааш ли, че е у Австреа повече от годин“; „Дани, ше се прибирам, турай ракията, ше минем покрай вазе“; „Я слугувам на кралицата, неколко месеци вече“... Мога да дам десетки такива примери, но най, ама най-грозната истина е, че едва ли трябва да го правя, защото всеки от вас е напълно способен да стори същото.

Половината млади, дееспособни, трудолюбиви и съвестни хора избягаха от родния си рай, наречен България. Не, не избягаха, а бяха прокудени. От същите онези, които сега раздухват омразата към пристигащите от Близкия и Далечния Изток, от Северна Африка и не знам си къде мигранти. Моите, вашите приятели са родени в този рай, наречен България.

Не аз, не вие, не приятелите ни или мигрантите опустошиха родината ни и я превърнаха от рай в място, от което близките ни хващат първия им попаднал терминал. Неслучайно спасяващите се от военни конфликти и ужасяваща мизерия бежанци само за няколко дена започват панически да искат да напуснат страната ни.

Всички знаем кои са отговорните за тази абсурдна ситуация, особено като имаме предвид, че сме страна, членуваща в Европейския съюз. Всички знаем защо приятелите ни напускат България, защо мигрантите се ужасяват пред перспективата да останат тук. Да живееш, да се трудиш, да отглеждаш децата си и да се надяваш, че ще имаш достоен живот тук, май е проява или на наивност, или на мазохизъм.

Аз стоя и пия ракията си, чакайки изгрева. В устата ми вкусът става все по-горчив. Не е от ракията. А защото знам къде са приятелите ми. Знам, че не дават всичко на което са способни, на родината ни. Знам, че обричам семейството си на поредица от безумия и откровени гнусотии, избирайки да останем тук, където ни е хвърлена семката. Унизително ми е, че даже и бежанците не са склонни да останат тук, а пък цялото общество истерясва, че щели да ни завладеят. Знам кои са виновните за това гротескно положение, в което се намира раят, завещан от предците ми.

И приятелите ми знаят. Затова час-два по-късно пият кафето си и също така чакат изгрева. А после се впускат в ежедневието си, бачкайки яко за благоденствието на други страни. Страни, които децата им ще възприемат като родина, докато абсолютно неспособните, некомпетентни и лакоми наши управници ни държат в принудителна мизерия, беззаконие и разбиват здравия ни сън...

Стоян Николов-Торлака
Стоян Николов-Торлака

Стоян е най-мъдрото попълнение на VIBES.BG. Автор е на книгата "Северозападен романь", а съвсем наскоро на бял свят се появи и втората му творба "Автономията????". Торлака може с часове да ви говори за история, без да ви отегчи дори за миг. А ако на масата има и бутилка хубава домашна ракия, душевната нирвана за всички е гарантирана.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни