Пейчо Кънев - за последната стихосбирка, поезията и вдъхновението

Пейчо Кънев - АХИЛ

Празна, бяла стая.
Три стола в средата
и нищо друго.
На стената има картина,
която вече я няма.
Закачен, все още виси
само споменът за нея.
Както вече казах,
има три стола.
Еднакви, обикновени, скучни.
Тогава кой от тях е той?
Как така кой?
Естествено, че този, на
който от крака му капе
кръв.

Пейчо Кънев е най-издаваният български поет на територията на САЩ. Стихотворенията му са публикувани в множество литературни издания в Северна Америка, Европа, Азия и Австралия като: "Poetry Quarterly", "Evergreen Review", "Front Porch Review", "Hawaii Review", "Barrow Street", "Sheepshead Review", "The Adirondack Review", "Sierra Nevada Review", "The Cleveland Review", както и в много антологии.

Публикувал е поезия в повечето български национални и регионални издания. В България са издадени стихосбирките му "Американски тетрадки" (2010), "Уиски в тенекиена кутия" (2013) и „Живо месо" (2015), както и сборникът с разкази "Разходка през стените" (2009).

През 2012 г. издателство "Desperanto", Ню Йорк публикува поетичната му книга "Bone Silence". През 2010 г. става съосновател и главен редактор на издателството за поезия "Kanev Books", Ню Йорк - до 2013 г. ​През периода 2012-2013 е гост-редактор в американското литературно издание "The Enchanting Verses Literary Review".

В края на миналата година на бял свят се появи и "Живо Месо" - последната засега стихосбирка на Пейчо Кънев, за която той любезно ни разказа в следващите редове.

Здравейте, Пейчо. Съвсем наскоро на бял свят се появи последната ви стихосбирка “Живо месо”. Защо я кръстихте така?

„Живо месо” е заглавието на едно от стихотворенията в книгата. В последствие ми хрумна, че това ще е идеалното заглавие на книгата. Просто си „залепна” на мястото и придаде на цялата книга онази особена и красива дълбочина, която винаги съм търсел.

Какво можем да намерим в нея? Какво ни споделя Пейчо Кънев чрез стиховете в “Живо месо”?

Ако трябва да съм честен, на един поет винаги му е малко трудно, дори леко неудобно, да говори за собствените си стихотворения. Аз не съм изключение. Но в телеграфен стил бих могъл да кажа: В книгата можете да намерите стихотворения, писани през последните три години, като много от тях бяха преведени на английски и издадени в американски и европейски литературни издания. А какво споделям…? Това, което винаги съм споделял – нещата, които съм видял, усетил, докоснал, почувствал; нещата, които са ме зарадвали, наранили, покрусили, ядосали и в последствие, накарали да посегна към белия лист.

Jivo meso cover

С какво стиховете в “Живо месо” са по-различни от тези в предишните ви стихосбирки?

Труден въпрос… Не мисля, че стиховете в тази книга са по-различни, може би са по-зрели от тези в предишните ми книги, по-култивирани. Мисля, че това е нормалното развитие при един поет, всъщност при всеки човек, който е заровил ръцете си в крехката материя на изкуствата – да израства не на височина, а на талант, на можене в занаята. От това няма нищо по-добро; това закономерно трябва да дойде след часовете, седмиците и годините здрава работа.

Казват, че е трудно да се пише без щипка вдъхновение. Какво ви вдъхновяваше, докато пишехте стиховете от “Живо месо”?

Не си падам много по тази дума „вдъхновение”, по нейното романтично значение, дошло от латинското inspirare, което буквално означава „да вдишаш”. „Вдъхновението” при мен се дължи на ежедневната работа, на писане всяка сутрин и/или вечер, когато мога, всеки ден. А и всеки път, когато седна да пиша, започвам да се уча наново. Никога не сядам пред листа с цел да напиша стихотворение. Дори да стигна до средата на стихотворението, все още не усещам какво точно правя. После всичко си идва на мястото. А ако до мен има малко тютюн и едно малко уиски – това си е само плюс.

12459514_10208301523674649_2133299270_n

Иво Рафаилов пише, че “поетическият жест в “Живо месо” е продиктуван от безпокойството за пътя, по който върви светът”. Какво ви безпокои лично вас?

Поетът Иво Рафаилов явно е имал предвид стихотворенията в книгата, които са писани за войната и за всички онези ужасяващи човешки тъмнини… Светът винаги е вървял по този път; от самото възникване на цивилизациите, той не се е отклонявал и на метър от тази посока. Работата на поета, художника, музиканта, режисьора и т.н. е като тази на диагностика в болницата – да посочва къде е болестта, гнилото месо, което трябва да се изреже, за да остане само живото. Ето Ви и още едно обяснение за заглавието на книгата.

Вие сте най-издаваният български поет в САЩ. Как приемат там българската поезия?

Българската поезия в САЩ не я приемат заради простичкия факт, че нея я няма там. Това, че аз съм успял там се дължи на годините яка работа и на „щипката” талант, колкото и нескромно да звучи това. Иначе, ако трябва да погледна сериозно въпроса, бих могъл да кажа, че първо: американците четат много малко преводна литература, говоря за романи, а какво остава за поезия; и второ: не съм напълно сигурен, но мисля, че нашата държава няма културна политика, благодарение на която да се превеждат стихосбирки на български поети и да се издават в Щатите. Така че, повтарям – всичко, което съм постигнал там, го дължа на двете си ръце и на големия си инат да не се отказвам. По този начин, американците от време на време, научават нещо за българската поезия.

20120607_165733

А ако трябва да сравните българските поети с американските, къде виждате разликата? Различни неща ли ни вълнуват или за поезията няма националност?

Точно така – за поезията няма националност. И българските и американските поети се вълнуват от едни и същи неща, пишат за сходни теми и на близки стилове; все пак има разлики, естествено, но те се дължат по-скоро на някакви исторически и културни натрупвания, отколкото на школи, влияния и т.н. Обаче има и някои съществени разлики – в Америка, за разлика от България, графоманството няма как да пробие, докато тук то дори се поощрява, в това число и от медиите. В Щатите няма как един слаб поет да подпише договор с голямо издателство. В България имаме доста плачевни примери в тази посока. Но както бе казал американския поет Чарлз Буковски: „В света на поезията се влачат някакви невъобразими задници. Ужасяващи задници. Често изкуството се превръща в убежище за хора, които са предпочитали да правят нещо друго. Техните мръсни ризи и гащи ще лъснат. Изкуството, много повече отколкото историята и нациите, се нуждае от време”.

Защо пишете поезия? Има ли прост отговор на този въпрос?

По принцип, ако съм изпаднал в особено настроение отговарям на този въпрос по следния начин: „А Вие защо дишате?” Но днес това настроение е далеч от мен, затова ще отговоря така: „Защото няма как да НЕ пиша”. Ето, това е прост отговор!

И един въпрос за финал: избройте трима български поети, на които искрено се възхищавате?

Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Константин Павлов. В този ред. Бих изредил още поне двадесет, но нали питате само за трима… Това са те.

Константин Симидчийски
Константин Симидчийски

Константин е един от основателите на VIBES. Понастоящем учи журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни