Пъзелоподобни

...на най-добрата ми приятелка....

Когато клишето е истина,

а истината е щастие,

да не я зовeм клише, понеже в радостта шаблони няма...

Поредна есен. Без нея. Листа се вглеждат за последно в клоните на дърветата. Сетният им полет - претворен в нежна милувка на сетивата. Никога не й обясних защо обичам листата, положили останките си по земята. Тя нямаше да ме разбере. Кой има нужда от разбиране, когато обича и е обичан. Обич към непознат. Почти. Близък, но далечен. Никога чужд. Моят най-верен другар. Най-добър приятел. Не, другите не са лоши. Нито фалшиви или неверни. Приятели са. Обаче всеки има своя по-по-най... Или поне всеки щастливец. Ако Алеко не бе взел титлата, то с човек като нея, аз щях да съм Щастливеца. Имам 45 стотинки за тютюн, но те отдавна не стигат, а и не пуша. Нямам претенциите и амбициите да турям някой в „джеба“, но настоявам да съм щастливец, защото...

Всичко се случи, когато бяхме малки, за да го обагрим с излишни разсъждения. Продължава и днес – когато сме твърде заети, за да му се насладим. Всеки пое по пътя си. Грабна живота си под мишница или животът ни подпети като вехти обувки и излезе от вкъщи – уж за малко, уж до магазина... С довиждане прикрихме сбогом. И с вяра в утре.

Помня, когато влезе в класната стая и ми каза, че е срещнала сродната си душа. Беше на петнадесет. Заподскачах с нея. Не трябваше ли? Така се прави. Обаче застанах нащрек и знаех, че тука ще има споделено разочарование. Имаше. Празнувахме заедно изпращанията и на следващите сродни индивиди. Деляхме си всичко. Е, почти.

И поглед стига. И без него може. Тишината с нея е симфония. Без сянка на съмнение. Никоя не търси обяснения на другата. Доверие в преценката и мотива. Бихме поспорили, но пред всичко е уважението на избора. Приятелството подкрепя и когато не доумява, пък който е идеален – нека превъзпитава. Времето с нея - непретенциозно наслаждение – шантав интимен комфорт, който можеш да изпиташ само с мъжа си и то ако си се омъжил по любов. 

Търпение. Едва ли й е особено приятно да пребивава във всяка моя сантиментална забежка и да ме утешава след поредното разочарование от случаен персонаж. Финал на драмата завършва предимно с „ооо, ти просто си си такава“. Това не е безсилно повдигане на рамене и „Еми какво да се прави“, нито „Как може да си такава?!“ или истеричен пристъп „Боже, може ли да си такава?!“ Няма упрек. Тя ми е съвест, без да ми бъде съдник. Това са най-сладките думи, които един приятел може да чуе. Може би и човешко същество за друго човешко същество. Те са благословия и прошка за този, който си или в който се превърна.

Винаги до мен. Както казват по обредните домове: в радост и тъга, в богатство и бедност, през  зиг-загове и контролните по математика. Беше и в най-тежките моменти. Ала тъгата е заразна и състрадание извиква и нещастието на неприятеля. Виж, в щастието човек е по-самотен. Пусто племе, не се радваме за Вуте. Щастлив Вуте съм, защото за моето щастие плачат от радост.

Свобода. Колко пъти ме „делеше“. Разни хора, страсти и занимания. Често неглижирана. След това и онова. Но знае мястото си. Носи свой заряд. Не зависи от моите лъчи. 

Нищо общо. Знам, че е прагматичен ръб, който стои здраво на земята.  Тя е наясно, че хвърча напред - назад като подгонена патица в напразни опити да литна. Пресечни точки нямаме. Но вярваме една в друга. Признавам си - нейните каузи са твърде практични и ако се целя в такава мишена, по-скоро ще свърша от упор. И аз съм й далечна. Както тя казва: „да, да, хвъркати работи, бла-бла“. Но държа да подчертая, че с каквото и „бла-бла“ да съм се захванала, тя винаги го е подкрепяла. Обратно – заставах на пост по време на малките й стриктни цели, които в нейната глава водят до голяма хипер цел, която нормалните хора наричат мечта. Въпреки че моят робокоп живее по график, все намирах начин да помахам шизофренично през циферблата и да й кажа, че всичко ще е наред. Какъвто и порив да ни е разпорил, винаги ще има време една за друга.

Срещите ни са все по-редки. Слава Богу, непринудени и без гримаси. Далеч от драмата на есенни листа носят само топъл спомен за неизбледняла красота. Скицирам от раз и знам, че върха на малкото й носле ще стигне почти до веждите, защото такъв е нейният смях – нелеп и смешен.

Разстояние между нас – много. Дистанция – Цъ! Когато я видя, е щастлива. Доста променена. Приятно е изненадана, че вече не закъснявам. Тя пък заобича риска. Дори си позволява своеволия и понякога не следва марша на стрелките. Смеем се, без да милеем по минало свършено, защото всяка е радостна в своето „бла-бла“.

Тя ми даде почва под краката. От мен си взе крила. Откраднахме частичка една от друга. Тъй сме „пъзелоподобни“ - независимо къде сме ситуирани във времето и пространството.... Към днешна дата се борим доста по-ловко и уверено.

Вместо амулет-

                             стискаме парченце от далечен близък,

                                                                                                        с когото имаме нищо общо...

Кристина Караколева
Кристина Караколева

Кристина е едно от най-вдъхновяващите открития на VIBES. Юрист сред журналисти, тя е живото доказателство, че полетът на мечтите е безграничен и изобщо - нищо не може да ти се опре, щом имаш желание, пък голяма работа, че си едва 162 сантиметра.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни