„Времеубежище“, в което можеш два пъти да влезеш в една и съща история

Започвам веднага с уговорката, че това е отзив за „Времеубежище“ (изд. „Жанет 45“), за новия роман на Георги Господинов, не е общ литературен анализ, който обхваща и другите му книги, защото съм чела единствено „Естествен роман“, разказите и поезията. Предполагам, че има и други като мен, които по някаква причина още не са се срещнали с „Невидимите кризи“ и „Физика на тъгата“.

Новият роман на ГГ е, както личи и по заглавието, търсене на спасение във времето, в него героят се чуди защо още не е измислено място, което да направи нещо с изтичащите между пръстите часове. Е, вече е. Там може да се настани всеки, който започва да забравя настоящето, всеки, покосен от застрашителните темпове на масовата световна деменция, както и всеки, който има сантимент към определен период от живота си. Подобно на носталгията по социализма, често това е десетилетие, в което си бил млад, не толкова поради невероятната политическа ситуация, колкото по-скоро е копнеж отново да си на двайсет и няколко и всичко да ти предстои, усещането, че няма невъзвожни неща, че светът е устроен по-просто и благосклонно.

“Онова, че никой не може да влезе два пъти в една и съща история, не беше вярно. Може. Това ще правим.“

Времеубежище
"Времеубежище", снимка: ИК "Жанет 45"

Алтер егото на писателя – Гаустин, решава да създаде клиника за минало, помощник му е самият ГГ, той е събирачът на истории, защото не може просто да настаниш някой в дадена година и да му кажеш, че това е всичко, трябва да запазиш достоверността до най-малкия детайл, от тапетите в хола до употребата на езика и модерните тогавашни прически. Започват да се появяват различни персонажи, най-често без имена, съкратени само с първата буква, които опипом, подобно на слепци в тъмното, възстановяват изгубените парчета от пъзела и си задават въпроси. Случило ли се е наистина? Кой си, ако никой не си спомня за теб, има ли те? По думите на Гаустин  - не е случайно прииждането на хора без памет, те са тук, за да ни кажат нещо, така твърди. Ако за дементно болните има смисъл от подобна клиника, защо доброволно биха участвали и цели градове, села, нации, защо биха се върнали назад и кой ще реши в коя година? Ще се стигне до референдум, а той от своя страна ще ни покаже как сме на една крачка от повтаряне на грешки, които си мислим, че не бихме извършили за нищо на света.

Щом хората, с които си споделял общо минало, си тръгнат, те вземат със себе си половината от него. Всъщност цялото, защото половин минало няма. Все едно си скъсал вертикално една страница на две и четеш изреченията само до средата, а другият чете краищата. И никой нищо не разбира. Този, който държи другия край, го няма. Този, който е бил толкова близо в дните, сутрините, обедите, вечерите и нощите, в месеците и годините на това минало Няма кой да го потвърди, няма с кого да го изсвирите заедно. Струва ми се, че когато жена ми си тръгна, изгубих половината си минало, всъщност цялото.
Миналото се свири само на четири ръце, най-малко на четири ръце.“

Алтер егото на писателя – Гаустин, решава да създаде клиника за минало, помощник му е самият ГГ, той е събирачът на истории, защото не може просто да настаниш някой в дадена година и да му кажеш, че това е всичко, трябва да запазиш достоверността до най-малкия детайл, от тапетите в хола до употребата на езика и модерните тогавашни прически.

Дали ще ви хареса книгата зависи от много неща, но най-вече от очакванията – едни ще очакват надграждане и ще го сравняват с „Невидимите кризи“ и „Физика на тъгата“, други може би ще очакват нещо да се случи и по-скоро ще останат разочаровани от неслучването и бавното темпо, трети ще си преписват цитати от почти всяка страница. След средата на книгата ми се стори, че времето наистина зацикля, че се повтаря едно и също с различни думи, но после отново потънах в безвремието, в дългите разходки както в колективното, така и в индивидуалното минало. Войните, грамофонните плочи, 1968 г., социализма, демокрацията, всичко е като танц из стари не семейни, а национални албуми, в които надникваш, за да видиш това, за което толкова си слушал и чел, но никога не си живял.

Надникнах в отзивите на други хора и забелязах, че едните недоволстват срещу повтарянето и ненадграждането на темите за болката по загубата, непринадлежността, липсващия вътрешен ориентир, екзистенциалния сковаващ ужас, а другите са получили исканото, а именно още веднъж са успели да потънат в познатия свят на героите на Георги Господинов. За мен „Времеубежище“ се оказа едно напоително и бавно четене за нещата, които умираме от ужас и желание да ни се случат.

Стефани Калчева
Стефани Калчева

Стефани е едно от най-романтичните попълнения в екипа на VIBES. Роклята на цветя или някое друго винтидж попадение е нейната задължителна униформа, а оръжията: качествена литература, благородни каузи и поне една изящна чаша, пълна с искрящо розе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни