Стоян Николов-Торлака е едно от явленията в българската литература в последно време. След като сериозно разбуни духовете с успешния си дебют Северозападен романь, Торлака не пропусна да ни зарадва и с продължение на колоритната си история за Северозапада. Така на бял свят се появи и Автономията????, в която Стоян отново не прави компромиси с нищо и никого, оставайки верен на това, което е започнал.

И тъй като Торлака е един от хората, които винаги имат какво кажат, и то по много различни теми, нямаше как да не го потърсим, за да си побъбрим. Е, не успяхме да си сипем и някоя друга скоросмъртница (като от тази на неговия герой Данчо Муфтата, б.а.), но пък за следващия път вече ще се подготвим.

“Северозападен романь” и “Автономията????” са романи, написани изцяло на северозападен диалект. Как изобщо ти хрумна да направиш нещо подобно? Не беше ли идеята твърде смела, сама по себе си?

Хрумването беше плод на дълго осмисляне. Напуснах Северозапада преди 18 години и се връщам рядко там. За мен би било „рядко“ дори и да прекарвам 364 дена в годината в родния си край, защото магията му ще остане завинаги в мен, така че отдалечеността ми от него създава една празнина в душата ми, която можем да наречем простичко носталгия.

Времето и разстоянието отсяха битийността и аз започнах да си спомням все по-често духа, вътрешната сила, първичността и самобитността на Северозапада. Разбира се, навярно повечето хора изпитват подобни емоции по родния си край, но в мен постепенно се зароди натрапчиво желание да опиша нещата така, както ги познавам, помня и чувствам.

Виждах как и Северозапада се променя заедно с целия свят и исках да запечатам по някакъв начин характера му. Виждах и осезаемото негативно отношение на хората от другите краища на България към него и това ме ядосваше. Отдавах го на непознаване. И реших да опиша Северозапада на родния му диалект. Защото той е богат, цветист и незаслужено игнориран.

Смятах, че чрез езика и историите, чрез характерите и взаимоотношенията мога да създам по-пълнокръвна и обемна картина на родния си край. В началото започнах с няколко разказа и забавни случки, без обаче да имам намерение да ги издавам. Постепенно, с инерцията на писането, в главата ми се роди по-мащабна история, която според мен си заслужаваше да стигне до повече хора.

В интерес на истината никога не съм се притеснявал да пиша на диалект, затова и не мисля, че идеята ми е смела. За мен диалектът е неизчерпаем извор на думи и изрази, предаващи много по-богати нюанси на словото. Книжовният език е норма, която има строго място в живота ни, но не мисля, че трябва да го обсебва напълно. Защото именно фактът, че е норма, го прави по-тромав и елитарен. А диалектите, не само северозападният, са носители на хилядолетни традиции и светоусещания, които не заслужават да бъдат игнорирани или забравяни.

Писането на диалект е нормално явление в много страни. В някои от тях дори има цели школи, които издават литература и периодика на съответния диалект. Не виждам защо в България да не е така. На толкова малка територия имаме огромно количество хилядолетни наслагвания, които трябва да приемаме като богатство и начин да изразим по-лесно себе си и да разберем околните, а не като символи на разделение. Диалектите вървят заедно с особености в културата, традициите и народното творчество, които ние като българи би трябвало да познаваме. Или поне аз искам да познавам колкото се може по-добре, защото те са енергия и самобитност в най-чист вид.

Героите и в двата романа са колоритни и впечатляващо експресивни. До каква степен те са прототипи на реално съществуващи хора от Северозапада? Лесно ли ти беше да ги създадеш като образи?

Определено ми е било изключително лесно, защото изобщо не съм се опитвал да ги създавам като образи. Те просто сами си придобиваха дълбочина и обем в процеса на писане, без аз да полагам каквото и да било усилие. Същевременно държа да отбележа, че нито един от персонажите, подвизаващи се в „Северозападен романь“ и „Автономията????“, няма прототип. Те са „сбирток“, както казваме в Северозапада. Събрани са от различни реално съществуващи личности, усещания, внушения, емоции. При един са засилени повече определени черти на характера, при друг – други. Но всички са обединени от невидимата нишка на оня край, с неговите чепати и начумерени сътвери, с музувирите и веселяците, с на моменти стряскащото черно чувство за хумор, с несломимата енергия и желание за живот. Северозападният свят според мен до голяма степен е дуалистичен. Свят на крайностите. Там златната среда като че ли не съществува. Такива са и героите ми. И наистина се родиха без никакво усилие, защото аз съм част от тях и те са част от мен.

Стоян Николов-Торлака
Стоян Николов-Торлака

Как би отвърнал на критиките на различни читатели, че двата романа са твърде наситени с нецензурен език? Въпросните хора явно никога не са стъпвали в Северозападна България…

О, напълно разбирам подобни изказвания и бях подготвен за тях далеч преди да излязат книгите. Не само хора, които не са стъпвали в Северозападна България, но и такива, които не са я напускали никога, роптаят срещу нецензурния език в литературата ми.

Това обаче не ме притеснява ни най-малко, защото винаги, когато човек от родния ми край започне да ми казва, че е трябвало да спестя някой от цветистите изрази, му задавам въпроса дали не ги е чувал в реалния живот. Ами, оказва се, че всички са ги чували, всички са присъствали на ситуации, подобни на описаните в книгите ми… Но, това, което ги притеснява, е да видят нещата черно на бяло.

Е, мен пък не ме притеснява. Аз не вярвам във възпитателната роля на литературата като самоцел. Не държа книгите ми да бъдат давани за пример за изтънченост и висок стил. Напротив. Това, което ме опиянява в писането, е възможността да пресъздам реалния живот, пречупен през призмата на собствените си възприятия.

Да, използвам доста нецензурни, дори вулгарни изрази, поставям героите си в конфузни ситуации, пиша за неща, които всички познаваме, но за които малко от нас смеят да говорят, пък камо ли да застанат с името си зад тях. Дори на моменти преекспонирам нецензурното в текстовете си. Харесва ми да провокирам пуританите, няма да отричам.

За мен обаче това, което наистина е важно, е да успея да прокарам скрити долни пластове под на пръв поглед твърде натуралистичния си изказ. И изключително много се радвам, че голяма от читателите ми са го прозрели. Когато чувам, че някой се е смял и плакал, докато е чел книгите, че се изумява как с такива грубовати думи могат да бъдат изразени толкова фини емоции и чувства, съм щастлив, че съм се захванал с това, с което съм се захванал. И най-важното, имам усещането, че го правя добре и се чувствам истински удовлетворен.

Не искам да обиждам никого, но мнението на хората, които не одобряват стила ми, не ме интересува. Живеем в свят, в който всеки може да избере книгите, които да чете. За добро или за лошо, когато попаднат на щанда, те се превръщат в търговски продукт. Така че никой не е длъжен да чете нещо или да не чете друго. Всеки има право на избор. Аз правя своя избор като писател и се надявам другият да постъпва по подобен начин като читател. Не се стремя да пиша за всеки. Според мен подобен подход обезличава. За щастие откривам, че читателите, които харесват стила ми, са много и това няма как да не ме радва.

Северозападният край на България е най-бедният в Европейския съюз изобщо. Самият ти виждаш ли някакъв път за излизане от тази ситуация? Имаш ли надежда, че нещо може да се промени за тези хора, принудени да се борят всекидневно с ужасяваща бедност и мизерия?

Лично аз твърдя, че Северозападът е обект на целенасочен държавен геноцид повече от 70 години. Още от епохата на комунизма тук са започвани най-авантюристичните и безумни проекти на плановата икономика, инфраструктурата и реалната икономика са занемарени, а отношението на институциите към хората е меко казано пренебрежително.

През последния четвърт век нищо не се е променило, поне не и към добро. Напротив. Пропастта между София и провинцията, между Южна и Северна България, между ядрото и периферията (Северозападът, Странджа, Сакар, Родопите, Лудогорието…) става все по-дълбока. Превръщаме се в страна от Третия свят. Столицата и два-три други града поддържат що-годе някакъв стандарт, а всичко останало е зарязано на самотек.

Ще ви дам прост пример. Прословутият път, който трябва да свързва автомагистрала „Хемус“ с видинския мост над Дунав, прилича на междуселско шосе. Толкова е разбит, осеян с дупки и запуснат, че по него се пътува само в краен случай. И държавата постоянно няма пари да го оправи. А той би могъл да даде силен тласък на икономиката в Северозапада. Вместо него се правят нови и нови дъги по околовръстното в София…

Не казвам, че столицата трябва да бъда загърбена, но би могло да се намери някакъв баланс. Защото Северозападът мизерства, а младите и можещите хора се спасяват поединично. Кой към големите градове, кой зад граница. Аз съм от Монтана. Имах стотици приятели там, когато бях ученик. Сега, когато се прибирам, едва ли ще успеем да се съберем четири човека да играем карти. Всичко е избягало.

И най-важното! Младите и можещите не бягат от пустиня. Напротив. Северозападът има изобилие от плодородни равнини, красиви планини, екологично чист е, има благоприятно геостратегическо положение на изхода на България за Европа, демографският му потенциал би се възстановил за нула време при благоприятно стечение на обстоятелствата, защото всички ние, които сме го напуснали, искаме да се върнем там… Кое куца в уравнението? Единствено безотговорността на държавата. Никой не иска да го носят на ръце. Просто само малко усилия от страна на централната власт, няколко стратегически инвестиции, едно рамо и колелото ще се завърти. Северозападният човек е оцеляващ човек. Може да се бори, и то много здраво. Така че му трябва мъничко помощ, от която е лишаван в продължение на десетилетия. После да видиш какво става…

Стоян Николов - Торлака
Стоян Николов - Торлака

Как би описал хората от Северозапада на онези от нас, които никога не са стъпвали там, нито пък са чели твоите книги? Какво отличава людете от този толкова специфичен край на страната?

На първо място светогледът, който толкова често споменавам. Мразя думата уникален, защото се използва прекалено често за щяло и нещяло, но северозападният светоглед определено е единствен по рода си. Никъде на света няма хора, които да приемат толкова стоически и с такова мрачно чувство за хумор най-страшните неща в живота. Никъде не може да псуваш толкова цветисто някого, само за да му покажеш, че го приемаш като наистина близък. Никъде хората не си сменят толкова бързо и контрастно настроенията. Едва ли има друго място на света, на което напълно непознат да рискува живота си за теб, без дори да се замисли, а след няколко часа същият този човек да ти скочи на бой ей така, от скука… Северозападът е вълшебно, магично място, обитавано от хора-вселени.

Доколкото знаем, “Северозападен романь” и “Автономията????” са планирани като трилогия, тоест - остава да видим още една книга до нейния завършек. Работиш ли вече по нея? Какво ново можем да очакваме?

След сериозния успех на „Северозападен романь“ най-лесно щеше да е да не рискувам и да продължа с втора книга в същия дух. Аз обаче реших да променя много неща и „Автономията????“ се получи произведение, занимаващо се с много по-сериозни теми, макар и да си е все така пълно с хумор и забавни моменти. РоманЯ вървеше леко и малко по̀ по повърхността, въпреки че изобилстваше от препратки и пластове. Втората част изкара много от тези пластове на повърхността и задълба в по-замислящи теми като личната и обществена свобода, смъртта, живота и възраждането му, личния избор…

В този смисъл „Автономията????“ идва, за да донесе пречистване на цялата история. Да я отърси от доста преминали зенита си и от някои съвсем жизнени, но изтеглили късата клечка на еволюцията персони, събития и явления. Затова и третата, последната част на тази сага за Диви дол, ще е изпълнена с първичен живот, сила и ще граби с пълни шепи от всичко, характерно за Северозапада. Ръкописът отдавна е преполовен, идеите са много, дотолкова много, че все още се колебая кои от тях да отсея, а текстът върви гладко и леко, както си мечтае всеки писател.

Живот и здраве, надявам се книгата да излезе наесен и по-точно през септември или най-късно в началото на октомври. Изобщо не се съмнявам, че ще постигне успех, както „Северозападен романь“ и „Автономията????“. Предстои ми да се нагърбя с още повече отговорности в професионален план, но за сметка на това ще имам пълна свобода и успехите или неудачите ми ще се дължат единствено на моите решения.

А какво си запланувал след северозападната трилогия? Имаш ли вече нещо предвидено?

Всъщност аз имам не един, а няколко готови в ръкопис романа, така че дори и да не съм запланувал нищо, няма от какво да се страхувам. Шегувам се, разбира се, все още имам повече идеи, отколкото някога бих могъл да реализирам, така че засега няма опасност да се изчерпам.

След трилогията мисля да избягам за кратко от северозападната тема. От години имам желание да напиша (поне) един исторически роман, посветен на конкретна личност, защото историята ми е първата истинска страст и ми се ще да се метна в тази тематика с главата напред. Така че може би ще се захвана с това начинание. Ако не ми щукне нещо друго в главата, разбира се.

За какво мечтаят хора като Братан Чворо? Какъв е техният микросвят?

Колкото и странно да звучи, мечтите на хора като Братан Чворо са много цветни, грандиозни, смели, нестандартни, но същевременно истински и понякога първични. Когато разговаряш с подобен тип хора, можеш да станеш свидетел на плавното преминаване от споделяне на планове как да си направят корема толкова голям, че да могат да си слагат халбата с бира на него, до размисли колко хубаво би било да се спечели петица от тотото, за да се вложат всичките пари в построяването на чешма на някое място, което се смята за свято. Е, ще се остави и някой лев за пиенье и яденье, оно се знае...

Иначе подобен тип хора по правило се раждат в трудни времена, на кофти места. Те мечтаят, или поне мислят, че мечтаят за обикновен живот, семейство, дом, прилична работа, но всъщност сами не осъзнават, че са чепати до дъното на душата си и едва ли биха могли да живеят нормално. Колкото и да се опитват, все излиза нещо, което да ги накара да пришпорят своя Росинант. Именно такива хора правят света вълнуващо и цветно място, макар и собственият им живот да не е особено лек.

Стоян Николов-Торлака
Стоян Николов-Торлака

Разкажи нещо повече и за твоите литературни вкусове. Какво обичаш да четеш? Кои са любимите ти автори?

Обикновено чета няколко книги едновременно. Най-малко две – една художествена литература и една историческа. Разбира се, четенето на отделните книги протича с различен интензитет, в зависимост от настроението ми и това колко ми се нрави прочетеното.

Ако ме бяхте попитали преди 15-ина години за любими автори, щях да изредя няколко имена без никакво колебание. Обаче с времето човек започва да се взира в нещата от все повече гледни точки и черното и бялото завинаги изчезват от съзнанието му, бивайки заместени от по-светли и по-тъмни нюанси. В момента имам много повече любими автори, но много по-малко кумири. Мога да вникна в гледните точки на различни творци, дори и да не споделям мисленето им, но почти не се случва да съм напълно съгласен с когото и да било, включително и със себе си.

Все пак, ако трябва да спомена имена, любимият ми автор от доста години насам е Жоржи Амаду. Харесвам непринудеността, с която подхожда към сюжетите си, липсата на каквито и да било морални присъди, чувството му за хумор, разбиранията му за света, неконвеционалната йерархия на персонажите му. Най-много от всичко обаче харесвам майсторлъка му като писател.

Напоследък хората са свикнали да търсят лесно и бързо информация и тази нагласа вреди на оценяването на умението да описваш нещо. Да намериш точните думи, за да предадеш конкретните внушения и емоции. Навъдиха се прекалено много автори, които смятат, че е достатъчно да имат интересна по техните критерии история, да я надраскат на две, на три върху клавиатурата и толкова.

Не казвам, че това е лошо. Светът ни е все по-забързан и сигурно има нужда и от бърза литература. Аз обаче съм старомоден в това отношение и обичам разказвачите. Хората, способни да опишат нещо така, че хиляди читатели да си го представят по хиляди начини и всеки от тях да го вижда познато и реално до болка. Това е магията на писането според мен.

Освен Жоржи Амаду бих споменал Стайнбек, Булгаков, Алексей Толстой, Монасан, Джеръм Клапка Джеръм, Илф и Петров, Мороа, Елиаде, Кастанеда. От българските бих добавил Чудомир, Радичков, Незнакомов, Пелин, Йовков, Талев… Както и сравнително новите Георги Божинов, Петър Делчев и Милен Русков например.

Както и да е… Колкото и имена да спомена, със сигурност ще пропусна някого. Лошото е, че напоследък стрелям напосоки с уж утвърдени на родния пазар писатели и се разочаровам страшно много. Чудя се дали грешката не е в моя телевизор…

Кажи ни някоя торлашка мъдрост за финал?

„Да се биеш като мътна вода у брег“. Не знам доколко е мъдрост, но поне със сигурност е израз, представящ максимално образно северозападния светоглед. Достатъчно е тамошният човек да си науми нещо. После вече всичко е решено. Колкото и да са минимални резултатите от усилията му, отказване няма. Напъните в избраната посока продължават, докато човекът все още диша. Независимо дали е осъзнал, че греши, или че има по-лесен начин. Северозападният човек е инатлив. Чият, както му казваме ние. Това го е запазило относително непроменен през вековете, това и му пречи да е по-пластичен и да се намества според ситуацията. Във всеки случай, независимо от позитивите и негативите, които носи, тази безпрекословна упоритост ме изпълва с гордост. Може и да е малко мазохистична, но все пак си е гордост. Нищо няма да ни промени. Може и да изчезнем, но нищо не може да прекърши или промени духа на северозападния човек…

Автор

Константин е един от основателите на VIBES. Следвал е журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Напишете коментар