Човек на име Иве за "Човек на име Уве" и за баби, които пращат поздрави и са тук

Не е много възпитано думите ти да онемеят тъкмо когато искаш да пишеш за любим писател.
Не съм ги учила така. Затова започвам с тези на приятелката ми Радосвета (пък дано моите се засрамят и да дойдат). Докато четяла книгата „Баба праща поздрави и се извинява” на Фредрик Бакман, Ради се разплакала и казала на майка си: „Нищо тъжно не се случва. Просто е толкова хубаво, че не съм сигурна, че го заслужавам”.

Ами… няма ги още тези опърничави мои думи.

Тогава един цитат от същата книга: „Това е карта – казва Елса задъхано, както прави човек, когато са му свършили сълзите, но не му е свършил плачът”.

Стига за плач и сълзи, не може така!
Опааа, появихте ли се? Много добре. Хайде.

Фредрик Бакман е шведски писател, журналист и блогър, който е на 35 години. Засега (защото следващата излиза другата пролет!) има три книги, преведени на български език: „Човек на име Уве”, „Баба праща поздрави и се извинява” и „Брит-Мари беше тук”. Когато мисля за него, си представям думите: тишина, обич, живот и утеха.

Да ги видим поотделно (ух, едно от най-утешителните неща в живота е, че „поотделно” се пише заедно).

Тишина

В книгите на Бакман се мълчи много.

„Тя се сгуши в прегръдката му и каза, че го обича. А той кимна.” („Човек на име Уве”)

„Но не иска да го разочарова, затова замълчава. Защото човек почти никога не разочарова другите, ако си мълчи. Всички почти осемгодишни знаят това.” („Баба праща поздрави и се извинява”)

„После настъпва тишина. Брит-Мари замръзва отвътре.” („Брит-Мари беше тук”)

Това Бакманово мълчание е много талантливо. Умее да пее – отвътре – без да издава звуци, да рисува картини, в които ти се иска да поживееш дори за мъничко, да приближава ръце едни към други; учи те кога е добре да му се довериш; и кога е крайно наложително да го отпратиш. При всички положения е добре да се мълчи, когато някой умре.

„Шит, МЪРТВА ли си? – пита някой нетърпеливо. Брит-Мари смята, че е крайно неучтиво да те прекъснат насред смъртта ти. Особено с такъв отвратителен избор на думи.” („Брит-Мари беше тук”)

Какво повече да се каже за тишината, след като тя толкова добре се справя и няма нужда някой да я обяснява. Даже я виждам в момента как сумти и върти очи, защото ѝ е неудобно. Извинявай, миличка, исках само да те покажа за кратко на хората, защото ти все си мълчиш.

Добре, млъквам.

"Човек на име Уве"
"Човек на име Уве"

Обич

„Според него трябваше да има ред във всичко. Бе убеден, че човек не бива да прекарва живота си така, сякаш всичко е заменяемо. Сякаш предаността е едно нищо.”  „Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.” („Човек на име Уве”)

В „Баба праща поздрави и се извинява” има много разбити сърца. В „Брит-Мари беше тук” – също. Едва ли има по-голяма болка от тази. Едва ли няма начин да се справиш с нея обаче. И героите на Бакман успяват – с обич към себе си, но най-вече към други, които се нуждаят от нея. Удивително е, но 63-годишната Брит-Мари става треньор на детски футболен отбор и между нея и тях пламва истинска любов, която не познава измяна, непочтеност и прикритост. А, чакайте! Точно така виждам книгите на Бакман – те са предани, почтени и открити, с отворени сърца (за мен и трите си имат по няколко сърца, не само по едно).

Уве всяка сутрин подарява на Соня розови цветя, защото тя ги обича.

Елса не успява да разкара лошотията, но наваксва с повече добротия.

Брит-Мари „осиновява” много деца и приема отново Кент (тази жена ужасно ме дразни, а в следващия момент искам да я прегърна, голяма борба пада).

Та, така де, справят се хората.

Туп-туп.

Фредрик Бакман
Фредрик Бакман

Живот

„Баба казваше, че цаката на живота е в това, че почти никой човек не е изцяло гадняр, но и почти никой не е изцяло негадняр. Трудното е единствено да се опитваш да се придържаш възможно най-много към „негаднярската” част.” („Баба праща поздрави и се извинява”)

Мда, какво нещо е животът, Бакман. Пък как успя да го покажеш целия в книгите си, не те знам. Наистина не мога да назова чувство, което да не съм изпитала, докато чета и трите книги. Ама каквото се сетите. Те ми помогнаха да плача, да се поядосам, да се обидя, после да простя. На моменти ми взимаха здравето, после ми го връщаха цяло-целеничко. Не знам дали се придържам към „негаднярската част”, но романите със сигурност ми показаха как да го правя. А когато не се получава, стигам до:

Утеха

„Грапавата утеха, която ѝ носеше лапата на едно плюшено животно, което тя отказваше да даде за пране. Шумът на вълните, когато със сестра ѝ се промъкнаха по скалите по време на последната им почивка до морето. Аплодисментите в един театър. Косата на сестра ѝ, развята от вятъра, докато двете вървят безгрижно по улицата.” („Брит-Мари беше тук”)

Ех, то чак да ти се прииска да бъдеш утешен. Ама дори и да не ти се, Бакман е ужасно нахален в това – да дойде и да ти пробута малко утеха, ей така, за отскок. Какво ще я правиш, си е твоя работа.

Уве отчаяно се опитва да се самоубие, но все някой го спира. Накрая той се ядосва и престава да се опитва. Бакман му предлага няколко утехички и Уве ги приема. Да, вярно, с мрънкане, сумтене, с неприязън, но какво да направи човекът.

Брит-Мари пък се е нагледала на лоши прически и трудно намира утеха („Някоя има най-лошата прическа, която Брит-Мари е виждала през живота си. Все едно се е сресала с изплашено до смърт животно.”).

"Брит-Мари беше тук"
"Брит-Мари беше тук"

Но намира: в това, че я има, че е тук.

Точно преди 5 секунди, без да искам, написах „утреха”. Така е, винаги ще има утре, докато има утеха, така си представям нещата.

Ако сте стигнали до тази част в текста, получавате награда – ето как Фредрик Бакман благодари на съпругата си Неда:

„Неда. Най-голямата благословия в живота е да можеш да го споделиш с някого, който е много по-умен от теб самия. Съжалявам, че така и няма да го изпиташ, защото наистина е страшно хубаво”.

Какво нещо, а?

Пък аз му благодаря, защото от книгите му разбрах, че една птичка пролет не прави. Ама прави полет.

Това е.

Завеса.

Ива Колева
Ива Колева

Ива Колева е журналист, редактор и коректор на художествена литература. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Съвсем закономерно е, че се появява за пръв път при нас с текст за шведския писател Фредрик Бакман. Той е сред любимостите ѝ, наред с: филмите с Одри Тоту, роклите на точки, добрия театър и малиновото вино.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни