Гергана Змийчарова - за "Ромео и Жулиета", "Жана д'Арк" и театъра


Звездата на Гергана Змийчарова в света на българския театър изгря с постановката "Ромео и Жулиета" на сцената на Драматичния театър в Габрово. Режисьор на представлението е нейният съпруг Петринел Гочев, а за брилянтната си игра Гергана получава номинация за "Икар" в категория дебют. Макар и да не успява да грабне статуетката, тя печели нещо далеч по-ценно - любовта на публиката.

Съвсем наскоро ви разказахме и за друга постановка на Габровския драматичен театър, която отново ни предложи в дейвствие тандемът Петринел Гочев - Гергана Змийчарова. Този път Гергана се превъплъти в кожата на Жана д'Арк, а представлението вече гостува и в столицата, насълзявайки публиката в Независим театър.

Освен че е вече разпознаваема актриса, Гергана Змийчарова се изявява още като художник и фотограф. Сами разбирате, че говорим за жена с много и различни таланти. И тъй като ние също останахме запленени от играта на Гергана в ролята на Жана д'Арк, а вече тръпнем от нетърпение да я видим и в "Ромео и Жулиета", донесла й номинация за "Икар", решихме да я потърсим за интервю. Говори Гергана Змийчарова.

Здравейте, Гергана. През 2014 година Вие сте номинирана за “Икар” в категория дебют за ролята си на Жулиета в спектакъла “Ромео и Жулиета” на Петринел Гочев. Как така се случи, че се озовахте на театралната сцена?

Дълга история. Не съм от онези, които "винаги са мечтали да са на сцена" или които са "знаели, че ще бъдат актьори”. Напротив. Баща ми беше преподавател по пластични изкуства в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ) и прекарах детството си в и около 29-и блок в Студентски град – блокът на НАТФИЗ. Гледах етюди по коридорите, етюди в асансьорите, викане между балконите, серенади, купоните до зори бяха ежедневие. Бях се зарекла, че няма да стъпя в НАТФИЗ. Но както и с всичко, за което съм се зарекла да не правя в живота си, така и с това, след Художествената гимназия реших ненадейно, виждайки откъс от спектакъла "Черното руно”, че ще уча режисура. И се озовах в НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска. Бяхме само двама студенти по режисура – аз и Стайко Мурджев, и всъщност се озовахме в актьорския клас на професора – петнадесет актьори и ние двамата. Режисурата обаче ми тежеше, защото не разбирах, а и продължавам да не разбирам нищо от тази работа. Забавлявах се много в часовете по актьорство, но режисурата за мен бе страхотна мъка. Сега като се връщам назад си спомням, че непрекъснато някой ми обясняваше, че съм талантлива и трябва да стана актриса. Не вярвах на това. Нито за момент! След втората година напуснах. Реших, че не ставам за това и се върнах към рисуването. Направих изложба, влюбих се в мъжа на живота си, животът ми уж пое в нова посока, завърших фотография… Но нещо непрекъснато ме теглеше към сцената и все мрънках на Петринел (Петринел Гочев - тогава приятел, а сега съпруг на Гергана, б.а.) уж на шега да направи някое представление и да ме вземе просто да "преминавам” по сцената.

Още няколко години по-късно стана така, че той наистина реши да направи представление и да ме вземе в него. И всичко бе уредено - щяхме да почваме репетиции. Тогава обаче директорът на театъра, в който бе планирано представлението каза, че няма да ме вземе, защото не съм актриса. Бях много разстроена. Съсипана. Но смятам, че от всяко зло човек трябва да извлича полза. Тогава се мобилизирах и си казах – може би това е просто един въпрос свише. Може би в момента Бог ме пита: "Е, какво сега? Искаш ли да си актриса или не?” И аз казах "да"!

Седмица по-късно вече учех магистратура в НБУ при Цветана Манева, Снежина Петрова и Възкресия Вихърова, а на втория семестър Петринел реши да поставя „Ромео и Жулиета” в Габрово, където пък търсеха актриса. На 27 години - с куфар в ръка и сълзи в очите, се озовах в Габрово и… станах актриса.

Освен че влизате в образа на Жулиета от трагедията на Уилям Шекспир, любителите на театралното изкуство могат да Ви гледат и в ролята на една от най-великите исторически личности на Франция - Жана д’Арк. Кой образ Ви бе по-труден за овладяване?

Жулиета! Аз бях на 27 години, току що решила, че ще ставам актриса, а Жулиета е на 14 – една от най-емблематичните женски роли в световната драматургия. Огромна отговорност е да ти поверят такава роля, а аз не вярвах, че мога да понеса тази отговорност. Имаше страхотна паника, страх, ужас, съпротиви, тръшкане, мрънкане… За разлика от всички колеги в Габрово тогава аз нямах школата на техника на говора, техника на дишане и, често казано, въпреки че винаги съм била във "форма", дори физически не бях готова да изнеса такава роля в тричасов спектакъл. Хвърлих огромни усилия, за да направя тази роля "моя". Успях накрая, но мисля, че наистина обикнах Жулиета чак някъде след десетото представление. В началото за мен всяко излизане на сцената бе свързано със страх, съмнения и паника.

За Жана не беше така! Още щом прочетох пиесата си казах: "Аз трябва да изиграя това!”

Но междувременно, благодарение на Жулиета, вече знаех какви са похватите на Петринел, бях си изградила своя система за работа с текста, с говора, с дишането. Нашата работа – актьорската, е като всяка професия, макар че може би не си личи, свързана с много практически умения, които човек трябва да има. Актьорът, казва Антонен Арто, е "акробат, който притежава чувствителност". А Петринел във висша степен изповядва това схващане. Така че Жулиета пося семената за Жана… изобщо за мен като актриса. Научи ме на практика как се работи тази професия.

Не че нямах трудности с Жана, не че не съм се плашела в определени моменти… Трудно беше и все още е да се играе тази роля, но аз бях вече доста по-сигурна в себе си и много повече вярвах на Петринел, че няма да ме остави – че заедно ще се справим. И за мен, въпреки всички трудности, удоволствието да работя отново с него, отново в този прекрасен, талантлив екип, отново главна роля, беше голямо – по-голямо от страха!

сн. - Росина Пенчева
сн. - Росина Пенчева

По-различно ли е усещането, когато влизаш в кожата на реална историческа личност? Какви са предизвикателствата в това?

Много е различно! Почнах работа върху ролята на Жулиета "на чисто”. Бях чела пиесата четири или пет години преди първата репетиция и ми се беше видяла ужасно скучна. Разбира се, в процеса на работа нещата се промениха. Натрупаха се някакви "знания”, но за Жулиета човек знае само онова, което Шекспир е написал в пиесата. И то не е малко, но пък свободата за интерпретация е много голяма.

Докато за Жана имах време да се подготвя сериозно. Направих си огромно лично проучване за това френско момиче. Толкова история не бях чела от дванадесети клас! И в началото това мое знание за този реален човек, това момиче, което е чувало три години гласове, което после е било военачалник, пълководец, герой, а след това – военнопленник, което е лежало една година в тъмница и, което не е било спасено от онзи, на когото е донесло победата и короната, което накрая са убили по особено мъчителен начин… в началото това знание ми пречеше. Как да играеш, без да знаеш тази неща!? Защото Жана д'Арк не е знаела, че е Жана д'Арк! Всъщност никой около нея не е знаел коя ще бъде днес тя… и все пак тя е била това, което е сега. Особено е. И съм убедена, че такава тежка роля се прави добре само с режисьор, който освен визия за целия спектакъл, има и много задълбочен поглед върху човешкото поведение, психика и душевност. Такива роли се правят само в сериозен екип, с талантлив режисьор и, разбира се, ако има гениална актриса като мен – това само помага! (смее се).

Шегата настрана, но след последното ни представление един човек, когото не познавам, ми каза: "Аз няма вече да гледам Жана д'Арк. Нека някой го направи, но аз няма да го гледам. Вие правите тази роля така, както никой друг не може повече да я направи". Аз успях само да кажа "благодаря", но когато чуеш такива думи, си казваш: „Леле! Май сме успели!”, защото ние се стремихме към това – да имаме на сцената истинска Жана – не светица, не героиня, не някакво митологично създание, а едно момиче, което понася на плещите си един товар, който трябва да понесе и, който не иска да носи… но носи.

Режисьорът на “Ромео и Жулиета” и “Жана д’Арк” Петринел Гочев е и Ваш съпруг. Помага ли това в работата ви? Обсъждате ли различни детайли от постановките, когато сте у дома?

Непрекъснато! И сме много досадни и на децата си, и на роднините! Непрекъснато обсъждаме представленията. Изобщо не знам как е възможно за някои хора да не си носят работата вкъщи. За мен не е. За нас не е. Особено дните преди и след даден спектакъл са посветени обикновено на това. И това, макар досадно за всички наоколо, на мен ми помага много. Всеки път се оказва, че има още нещо, в което не съм вникнала докрай. Или нещо, за което не сме се доизяснили. И това нещо следващият път става по-добре. 

сн. - Росина Пенчева
сн. - Росина Пенчева

А случвало ли се е да спорите, обсъждайки даден фрагмент от постановка? Как преодолявате различията си?

Пф! У дома си спорим, но на сцената даже се караме! На сцената не можем да спорим, защото Петринел не разрешава да споря с него. Изобщо, когато сме в театъра, той е страшно мнителен към мен. Смята го за голямо предателство, ако почна да задавам подвеждащи въпроси. А когато давам предложения, обикновено ги отхвърля, преди да ги е чул. Затова почнах да ползвам колегите на които той има доверие - „абе Наде, я предложи на Петринел еди какво си!” И той го приема! (смее се). И разбира се, всички колеги много се забавляваме с това. И за двамата е някакъв особен мазохизъм да работим заедно – той току се зарича, че повече няма да ме търпи, а аз – че ще спра да работя с него. Но всъщност аз обожавам да работя с него и му се възхищавам. Смятам, че е истинско чудо в българския театър! Петринел като режисьор е много мощен, смел, странен, неочакван, мъдър, дълбок, той прави силни, зашлевяващи, красиви представления, които бъркат дълбоко вътре някъде в гърдите, в главите на публиката. Не знам дали е "добър" режисьор и не ме интересува. Хората често казват за неговите представления "това беше в повече! Страхотно е, но ме заболя глава!”. Определят представленията му като "тежки”, като "трудно поносими”. Скоро наша зрителка ни написа, че се чувствала като "паднала отвисоко” след "Жана д'Арк”. Знаете ли какво си мисля аз? Животът е точно такъв – той е тежък, трудно поносим е и много често ни идва в повече! Защо тогава театърът неизменно да е някаква бозичка, дето като я пийнем ни става мило и сладко!?  Не съм срещу театъра-бозичка, нека го има. Но нека да има и Петринел - с неговите спектакли, които удрят шамари и кънтят в главата ти дни наред.

Знаем, че първоначално сте отказали ролята на Жулиета, която в последствие изигравате брилянтно и дори получавате номинация за “Икар”. Как успя вашият съпруг да ви разубеди и всъщност да ви накара да приемете ролята?

Не че съм отказала. Как се отказва такова нещо? По-скоро мрънках. "Ама сигурен ли си?" "Ама как аз?" "Дай да помислим за нещо друго?" "Нека играя майката, а не Жулиета!” Такива неща. Но Петринел не е от мъжете, които ще те убеждават и увещават. Той е от мъжете, които казват какво ще стане и дори как ще стане. Той просто каза "ше правя "Ромео и Жулиета”, ще дойдеш ли да играеш Жулиета?” И аз помрънках малко, но отговорът му беше: "Аз това ще правя. И ти, ако приемеш – приемаш и спираш да мрънкаш!” И пак питам - как се отказва такова предложение? Трябва да си идиот. Приех. Със свито сърце.

Освен че сте актриса, Вие сте също така фотограф и художник. Помага ли ви това по някакъв начин, що се отнася до актьорското майсторство? Виждате ли допирни точки между тези три изкуства?

Допирните точки ги виждам не само аз, може да ги види всеки, който погледне нещата ми. Един колега преди време ми каза, че в "Ромео и Жулиета” видял пози от една моя фотография, в която съм снимала сама себе си. Направих цяла фотографска изложба, вдъхновена от пиесата "Ромео и Жулиета”, в която пък някои сюжети бяха заимствани от известни живописни платна. В изложбата "Образ и подобие” на Николай Неделчев, която до скоро беше в Националната галерия, участвах с автопортрет като Жулиета с нейните кукли. В последната ми живописна изложба "12 разказа за смъртта" имах автопортрет като Жана, обгърната в пламъци. Колкото до въпроса, дали ми помагат другите професии в театъра... Сега, когато работехме в Жана с Рин Ямамура, аз се забавлявах да уча йероглифи и дори да измислям йероглифи, и много се смяхме с Рин на тези мои нещастни опити да напиша и прочета нещо на японски. Но, гледайки йероглифите и мислейки за техните значения, за начина, по който образуват значения – аз си мислех, че актьорът също е йероглиф на сцената. А два йероглифа могат да направят нова дума! Три йероглифа правят трета дума... И като казвам "актьорът е йероглиф”, имам предвид не само смисъла на поведението му, но и начина по който изглежда – една чертичка по-долу или по-горе вече значи друго нещо. Същото е с актьора – един крайник по-горе или по-долу носи друг смисъл. И когато човек има визуална култура, която аз като художник и фотограф съм натрупала в годините, това само му помага да осмисля по-лесно себе си в пространството като знак, символ-носител на някаква идея.  

сн. - Росина Пенчева

Има ли роля, която обезателно искате да изиграете в кариерата си на актриса? Коя е тя?

Не. Както стана ясно, аз никога дори не съм знаела, че ще стана актриса, камо ли да имам време да мечтая за роли! Има едно нещо, за което мечтая в тази професия – искам да продължа да бъда актриса! Искам да играя! Искам да участвам във всяко представление, в което режисьорът има нужда от мен, заради това, което аз съм и мога да му дам. И се надявам, че ще дойде един такъв ден, в който някой режисьор ще ме покани, защото има нужда от мен и някой театрален директор ще се съгласи с това предложение, защото ще сметне, че за театъра му ще е от полза да има моето име в афиша си.

Сега, когато се върнете с година назад във времето, съжалявате ли, че не получихте статуетка “Икар” в категория дебют, след като бяхте номинирана? Или напротив - това ви амбицира още повече?

Да ме амбицира? Не. Истината е, че ролята на Жулиета за мен беше донякъде въпрос на доказване. Направих я с много амбиция и когато ме номинираха бях горда, щастлива и благодарна, и се чувствах оценена високо. Честно да си призная, надявах се на тази номинация и когато я получих, постигнах каквото желаех. Облекчение беше за мен, че не взех статуетката. Първо - нямах реч за церемонията! Второ - "Ромео и Жулиета" е представление за трупа и щеше да е несправедливо да взема награда за спектакъл, в който всички са толкова всеотдайни, талантливи и впечатляващи! Трето - Надежда Петкова също бе номинирана за ролята на дойката и въпреки, че прекрасна актриса взе тогава наградата, аз повече съжалявам, че Надето не бе отличена. Не защото съм скромна и добра душа – изобщо не съм, просто факт е, че Надежда заслужаваше повече от мен тази награда.

А относно амбициите – странно е, но ме напуснаха напоследък. Дали защото навърших 30 години - не знам. Не държа на гръмки успехи, на бърза слава, на гигантски постижения. Радвам се на хубавите си роли, надявам се да имам още. Театърът не е състезание и надпревара. Театърът е във висша степен шанс да кажеш нещо голямо, важно и смислено на няколко човека наведнъж в един конкретен момент, в една конкретна точка на планетата. И ако дори един там долу в салона те разбере, ако те чуе, ако почувства какво си му казал, ако дори за миг преживее нещо с теб – това е театърът! Това е смисълът му! И после отлита, няма го… снимки, спомени, преразкази, вятър… А самото това велико преживяване, това откровение, този миг, в който ти чрез своя герой от прашната сцена на някого долу си казал една истина, която е докоснала сърцето му, този миг в който ти горе и той долу сте преживели нещо заедно – този миг вече го няма! Никога повече няма да се повтори по същия начин. И какви амбиции тук може да има човек?

Какви са плановете на Гергана Змийчарова за 2016 година?

За първи път в живота си, откакто навърших пълнолетие преди дванадесет години, аз нямам никакви планове! Не желая да правя планове, да преследвам цели и да се надбягвам с времето. Искам този път да се изненадам от това, което ще се случи и да видя могат ли да се случват неща без планове. Това не значи, че нищо не ми предстои - в близките дни трябва да седна в ателието пред белите платна, защото имам дата за предстояща живописна изложба през 2016. Така че ще рисувам, ще играя, ще снимам и ще очаквам телефонът ми да звънне с неустоими предложения… или пък не!

Константин Симидчийски
Константин Симидчийски

Константин е един от основателите на VIBES. Понастоящем учи журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни