Днес се навършват 150 години от рождението на Пенчо Славейков - един от най-ярките и бележити рицари на словото в историята на българската литература.
Рожденият ден на Пенчо Славейков бе отбелязан дори от Google, който му посвети днешния си doodle в българската версия на търсачката.
Пенчо Славейков се ражда на 27 април 1866 година в Трявна, тогава все още част от територията на Османската империя. Негов баща е друг бележит българин и поет - Петко Славейков. Участник е в литературния кръг "Мисъл", редом с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов.
През 1884 година Славейков претърпява тежък инцидент, който завинаги оформя мирогледа му за в бъдеще. Той удря главата си и заспива върху заледената река Марица, което води до сериозни увреждения. Пенчо се лекува продължително време в България и чужбина, но пораженията от случилото се остават завинаги. Той се придвижва, пише и говори със сериозни усилия, а страданието и самовглъбението се превръщат в негови основни житейски ориентири.
Предложен е за носител на Нобелова награда за литература за поемата си "Кървава песен" от шведския академик Алфред Йенсен, но предложението не е разгледано от Нобеловия комитет, заради преждевременната му смърт. Той е и бивш директор на Народната библиотека и Народния театър.
Пенчо Славейков умира на 28 май 1912 година на едва 46-годишна възраст в Брунате, Италия. Погребан е в местното селско гробище, но 9 години по-късно костите му са пренесени в България. През 2007 година в Брунате е издигнат негов паметник.
И тъй като днешният ден ни изглежда задължителен за някакъв вид отбелязване, предлагаме ви подбор от любими наши произведения и откъси от превъзходното творчество на Пенчо Славейков.
На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.
А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете...
Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена
то упои... и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!
("На гроба ми изникна щат цветя...")
"Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее —
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.
И знам, че в тоз самотен гроб,
таме в пустинний кът самотен,
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.
Сега за тоз немил живот,
в немил живот сама купнее...
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее."
("Самотен гроб в самотен кът...")
"Господи, към мен простри ръка
и укроти духът ми безпокоен;
за Тебе искам аз да съм достоен.
Служителя си, Господи, призри.
То вяра пак в душата ми вдъхни,
душа в тревоги земни уморена, —
в минутното за вечното родена,
Ти пътя й към него проясни.
В душата ми е демон нокти впил,
зъл демон на съмнение упорно,
и истината в нея угасил
со своето дихание тлетворно...
Пални отново в нея Твоя плам —
на истина да стане тя пак храм.
("Молитва")
"При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд набъднето да чакам се изправих
с теб — две со подвизи увенчани чела.
С възторг на истина в душата просветлена,
към нея само аз в живота се стремих —
като тополата на възбог извисена
пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих.
И чувствам с крило как божи дъх ме гали —
и чувствам, че ти доволен си от мен...
Че на живота аз свещените скрижали
понесох — не да ги захвърля пак смутен.
Душата ми с завет ти за живот огрея
и в път благослови со бащин благослов:
и както в мене ти и ази в теб живея
за подвига свещен на земната любов."
(из "Баща ми в мен")
"И там сложете ме на мряморният одър.
покоя ми сълзи и стон да не смущава.
Зорницата, кога от небосвода модър
изгрей, челото ми с милувка да огрява.
Таинствения ход на битието моя
свободен поглед в блян честит да съзерцава,
да съм свидетел аз макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.
Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
на суетливий ден работнишките двери
и звездочела нок как тихо, пред олтаря
на отдиха, крила в молитва ще разпери.
Тогава може би слухът ми ще опази
в светата тишина — о, може би тогава —
и онзи свиден звук, за който чезнех ази
в живота, отчужден от лихата му врява.
Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена."
(из "Псалом на поета")
"Зинал е гроб — за кого ли изровен? —
бавно отйеква се звона черковен —
звънне и спре, като нещо възчаква,
като мъртвеца и той да оплаква,
зарад когото тълпа се е сбрала
тамо на гроба за сетна раздяла.
Гроба. И може би той да е моя.
Зинал е — чака да бъде заровен.
Ето че гръмна и хора черковен:
"Вечная памет!" Повтори, потрети.
Тихи ридания. Писък! Навети...
"Майко!" — залипана рожба изплака...
Черната пръст во ковчега затрака.
Гроба. И може той да е моя.
Още едни за земя се привеждат,
други се вече из пътя изреждат,
трети — цял рой — се навънка помъкна.
Тихне. Затихна. И звона замлъкна.
Пак се в живота завърнаха всички...
Гроба остана в полета самички.
Гроба. И може би той да е моя.
("Може би моя")
"Плакала е горчиво нощта,
плакала е мълком сирота,
че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае
туй що мъчи нейното сърце
и каква й скръб тъми лице!...
И когато сипна пак зората —
от сълзите на нощта земята
бе покрита с бисерна роса;
и во всяка капчица-сълза
се огледва белий ден сияен —
и усмихнат мина пак нехаен."
("Плакала е горчиво нощта...")
"Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг — и отчуждени греем:
ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен — гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене —
и се чужди от тебе и от мене.
И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем...
За нас самотност тряба — за да греем.
("Вървиме ний самотни на светът...")
