Моля, изключете мобилните си телефони


Случи се така, че вчера удовлетворих нуждите си от малко културен живот и отидох на театър. Представлението бе прекрасно, актьорите - страхотни. Енергията от сцената се пренесе и върху нас - зрителите, поради което напуснах сградата с широка усмивка на лицето, чувствайки се с една идея по-обогатен. Чувство, което винаги ме спохожда след отдаването ми на театралното изкуство.

Всяка театрална постановка започва по един и същи начин - глас, наподобяващ Дарт Вейдър, ви съобщава, че трябва да изключите мобилните си телефони. Наглед семпло, директно и просто за изпълнение указание, което по някакъв, Бог знае какъв начин, все още остава неразбрано за твърде много хора.

По време на второто или третото позвъняване на мобилен телефон, което проряза като с нож въздуха, докато актьорите даваха всичко от себе си на сцената, се замислих как точно се измерва простотията и липса на елементарна култура в едно общество. Естествено, говорейки за нещо такова, “метрите” в случая вероятно са много. Стигнах обаче до извода, че звънящите телефони в театралната зала трябва да са на челни позиции в класацията.

Питам - колко трябва да си изпростял, оглупял и тотално лишен от всякакво чувство за такт, за да не изпълниш елементарното указание да си изключиш звука на телефона преди началото на постановката? И всъщност, пак питам - защо изобщо се нуждаеш от специално напомняме, за да го направиш? Трябва ли да ти се напомня, че не трябва да се оригваш? Че не трябва да си изхвърляш боклуците на земята? Че не трябва да правиш всичко онези неща, които карат останалите хора мислено да ти задават следния въпрос - “къде, по дяволите, си расъл”?

Има нещо особено специално в начина, по който театралното изкуство представлява своеобразно огледало на общество. И в начина, по който обществото се отнася с театралното изкуство. Всички сме чували историята как полуразрушената Франция отделя сериозни средства, за да строи театри след края на Втората световна война. Защото го намира за важно и основополагащо, що се отнася до повторното изграждане на тамошното общество. Защото общество без култура е скотско общество.

Трудно ми е да повярвам, че във Франция звънят мобилни телефони в театралните зали. Повярвайте ми, наистина ми е трудно. Защото, колкото и да не е красиво сами да се принизяваме, изтъквайки стойностите на западните общества спрямо нас самите, също толкова некрасиво е и да ти звънне телефонът в театралната зала, сякаш си първият дивак, пръкнал се на тази земя. А тъжното е, че по време на вчерашното ми посещение на театъра, това се случи няколко пъти. Което означава, че диваците са намерили начини да се размножават.


Константин Симидчийски
Константин Симидчийски

Константин е един от основателите на VIBES. Следвал е журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни