Патриотизъм по поръчка


Днес е 3 март. Националният празник на България. Хиляди българи ще изкарат трибагреника от прашния килер и ще го закачат гордо на балконите си, ставайки съпричастни с внезапно обвзелото ги чувство на патриотизъм, някак елегантно шмугващо се между ежедневните им словесни тиради, посветени на "тая скапана държава", дето "никога няма да се оправи".

Обичайните обяснения в любов към Терминал 2 на Летище София ще отстъпят поне за ден място на Вазов, Левски и Ботев, а станалия предаващ се по наследство навик на псуване на политиците ще заглъхне поне за денонощие, докато по телевизията върви патриотичен концерт на следващия народен месия Слави Трифонов и излъчващият се за 5000-хиляден път "Време разделно", показващ ни зверствата на Османската империя.

Дотук добре. А после? После всичко си става постарому. Трибагрениците отново се прибират при кашоните с компоти от кайсии и праскови в килера, държавата отново не става за нищо, политиците са по-зли и от самия дявол, а Терминал 2 става по-желано място и от тоалетната чиния по време на тийнейджърски купон с отсъстващи родители.

Винаги съм вярвал, а и ще продължа да вярвам, че България ще тръгне напред, когато самите ние осъзнаем веднъж завинаги, че светът не свършва с прага на входната ни врата. Че всички ние сме съставните частици на един общ елемент, на един общ организъм, който се нарича България. Че всяко действие е взаимно свързано с това на човека до теб, че всички функционираме в симбиоза и зависим един от друг, макар и често да не го осъзнаваме. Защото когато отнемеш предимство на пътя, скапваш деня на някой друг. Когато настъпиш някого в метрото и нямаш елементарната култура да се извиниш, скапваш деня му. Когато хвърлиш боклука си през прозореца, а после аз се натъкна на тази гледка, скапваш моя ден. После аз се прибирам вкъщи и скапвам деня на близките си хора, защото някой друг е скапал моя преди това. Дори без да осъзнавам причината за това. Може би е подсъзнателно. И така достигаме до една никога не спираща спирала от повсеместно скапване, което и води до цялостното скапване на цялата тая държава.

Политиците дори не ме вълнуват в случая. Да - вълнуват ме в друг аспект, доколкото те носят своята отговорност и нямат право да бягат от нея, но в случая аз се интересувам от микроаспекта. От начина, по който всеки малък и единичен организъм в тази държава - разбирай, отделният човек, взаимодейства със средата и оставя своя отпечатък върху нея. Защото колкото и това да е удобно на твърде много хора, нито един политик не е виновен за липсата на възпитание в един човек, за неговия мързел, нежеланието за каквото и да е личностно усъвършенстване и професионална квалификация, или властващото убеждение у твърде много млади хора, че всичко винаги трябва да им идва наготово, без да се налага да се потрудят поне малко.

В коментарите под един друг текст бях получил критика от читател, че не предлагам решение по въпросния проблем. В този ред на мисли, какво е решението в случая? Най-баналното е да отговоря, че трябва повече работа и по-малко оплакване. В България оплакването е национален спорт. За сметка на желанието за работа, защото изразът "абе кво ше им работя на тия" е нещо като национален слоган. Дори не съм сигурен, че в друга държава, освен няколко други на Балканите, има подобна фраза, която да е толкова масово разпространена.

Че хвърлянето на една малка хартийка на улицата е всъщност нещо много по-голямо, отколкото си мислим. Че проблемът в едно общество винаги, ама винаги започва от хвърлените хартийки на улицата, а чак след това преминава на ниво политици, партии или парламент.

Решението за мен е смяна на чипа, както бе казал един български политик със синя кръв. Осъзнаването, че всяко едно действие или жест, които правим в ежедневието си, е решаващ за цялостния облик на макрокосмоса, в който живеем. Че микрокосмосът определя макрокосмоса. Че децата попиват като гъби и всеки лош пример, който им се даде, формира бъдещите граждани на тази страна. Че хвърлянето на една малка хартийка на улицата е всъщност нещо много по-голямо, отколкото си мислим. Че проблемът в едно общество винаги, ама винаги започва от хвърлените хартийки на улицата, а чак след това преминава на ниво политици, партии или парламент. Чувствам обаче, че при моите сънародници това разбиране е обърнато на 180 градуса, а проблемите прескачат основите, за да достигнат до върха на пирамидата.

Честит 3 март. Пожелавам ви да не забравяте, че докато прехвърляте собствената си, лична отговорност на някой друг, никога нищо няма да се промени. Учете децата си на малките неща - да отстъпват място на възрастните в автобуса, да имат уважение към останалите, да не тормозят връстничетата си. Останалото ще научат сами. Е, да - с малко помощ от вас. Микрокосмосът определя макрокосмоса. Винаги.

Константин Симидчийски
Константин Симидчийски

Константин е един от основателите на VIBES. Следвал е журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни