Петково - там, където доброто среща безвремието

Обикновен петък в града. Кафе, вечеря и после кино. Ех, дребните човешки страсти са заситени. Какво следва? Неочаквано поемаме на път. Ще ви заведа на място, далеч от тук. Завой, два и три. Спускане, а после склон. Ето и табелата. "Петково" – не вярвам да сте чували. Е, и аз не бях, но когато го видях – сърцето ми намери новия си дом.  Мястото е „лечебница“ за градската душа, а ароматите на борова смола и див здравец бързо заличават миризмата на претъпканите булеварди.

22:00 часа. Планината е толкова мрачна и едновременно приветлива. Тишината е пълна, а природата е в хармония с всичко около нея – идеален момент за “пътуване” към себе си. Времето те прегръща топло, но и игриво пощипва бузките ти. Ах, колко те обичам, Родопа.

Къде обаче бяхме ние? Малко село, но с история. Старите сгради стояха там и я разказваха. Величествени в своя разпад. Хората отдавна ги бяха напуснали, бяха напуснали и този свят, но мястото пазеше частица от всеки. Легендата разказва, че смолянското село е основано от търновски боляри,  споделили заточението на Патриарх Евтимий в Бачковския манастир и, впоследствие, след смъртта му дошли по тези места. Но кой ли помни?

Планината е толкова мрачна и едновременно приветлива. Тишината е пълна, а природата е в хармония с всичко около нея – идеален момент за “пътуване” към себе си. Времето те прегръща топло, но и игриво пощипва бузките ти. Ах, колко те обичам, Родопа.

„Кой живее там, където даже слънцето е закъсняло?“ – уместен въпрос. Стари хора – ще си кажете на пръв поглед. Ама как младеят душите им. Енергични, пъргави и строги към себе си. „Каквото има, ще се свърши.“  Те са преживяли и са се примирили с всички човешки болки, но това ни най-малко не е почернило тъй белите им души. Смъртта не е заплаха там. Забравата обаче е. Не за тях, а за нас – осакатените градски деца, често забравящи да погледнат „нагоре“.

Никой отдавна не следи кой ден е, нито пък дори коя година. Някъде вдън Родопите беше едва 10 градуса, но всичко бе по-топло, отколкото някога съм го усещала из улиците на града. Малките сгушени къщурки чакаха да приемат следващия скъп гост на чай и домашни сладки. Всеки те целува и обич ти показва. Без доза лицемерие и задна мисъл. Вече бях дете от планината. Всички бързо ще ти сготвят само да усетят глад. Дървата ще ти донесат леко да се измориш. В замяна на какво? Отговор така й не намерих. Тук парите никога не са имали стойност. „Пари не ’ща, за какво са ми“. Всяко действие се „мери“ в доброта.

По-важно от църквата няма, та нали нейната камбана се носи из целия дол, оповестявайки всяка новина. Но това, което истински ме впечатли, е религията вътре в хората. 92-годишната баба Тянка не пропуска празник, в който да извърви своите четири километра нагоре до църквата, за да я отвори и да зарадва останалите стотина жители, за които Бог е останал най-близък.

Тук парите никога не са имали стойност. „Пари не ’ща, за какво са ми“. Всяко действие се „мери“ в доброта.

Правим бърза разходка дотам. Та, как ще пропуснем духовния център, крепящ селото. И какво да намерим?  Малка, китна църквичка,от която струи доброта, а до нея вековният чинар. Не, не се шегувам – рождената му дата е далечната 1816 година, а от тогава той е отгледал редица поколения, видял е хиляди хора́  и може би пази тайните на стотици хора.

Бавно пристъпваме. Смирението и спокойствието са по-силни от обикновено. Търся причина, но няма. Всичко изглежда толкова хармонично и на мястото си. С плахи стъпки влизаме вътре. Хармонията и тук не спира. Наоколо е подредено и чисто, ама истинско чисто – свято. След няколко запалени свещи, молитва и обстойна обиколка на църквата, вниманието ми прикова един най-обикновен бял шкаф, който обаче кротко пазеше всяка тайна на селото. Кръщенета и сватби, вечеринки и събори за последния век сякаш минаха през очите ми – прашните книги, чиито страници отдавна не бяха разгръщани, чинно стояха там и чакаха следващия си читател, на който да разкажат историите, които носеха.

И това ще има край, но сякаш въздухът ще продължи да ни разказва.

Наталия Бекярова
Наталия Бекярова

Въпреки че съм се потопила в юридическата сфера, интересите ми далеч не се изчерпват с норми и закони. Сърцето ми е пълно с любов, а душата с мечти. Обичам да уча, откривам и преживявам нови неща, да питам, да знам, но и да разказвам.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни