Прегърни ме, аз съм бежанец


Решавам да уговоря среща с Мохамед Салах и Акрам Рабия, след като попадам на любопитен социален експеримент, който те провеждат с безспорен успех на столичния булевард "Витоша". Акрам слага превръзка на очите си и разперва ръце, а на табелата до него може да се прочете следното: "Запознайте се с бежанец. Бях принуден да напусна родината си не по собствена воля. Ако мислиш, че заслужавам по-добър живот, прегърни ме". Мохамед е този, който снима отстрани, докато случайни хора се спират на улицата и прегръщат Акрам.

Акрам не е бежанец, нито пък Мохамед. И двамата са родени в България. Говорят перфектен български. Интелигентни и ерудирани. Акрам учи медицина, а Мохамед - финанси. И двамата светкавично ти оставят впечатлението, че с тях можеш да говориш много, и то на сериозни теми. Акрам е от Египет, а корените на Мохамед водят към Сирия. Същата тази Сирия, която в момента буквално кърви под ударите на жесток военен конфликт. И от която огромно количество хора бягат, за да спасят семействата си. Същите тези хора, които наричаме с добилия почти печална слава термин "бежанци".

Осъщественият от тях социален експеримент в столицата е само поводът, поради който искам да се срещна с тях и да разговаряме. Предусещам, че можем да разгледаме много и различни акценти от всичко случващо се напоследък, произлизащо от конфликтите в Близкия Изток. И предчувствието ми не ме подвежда. Акрам и Мохамед са чудесни събеседници, а времето, прекарано в разговор с тях, сякаш лети неусетно.

Още в самото начало на разговора Мохамед ми разкрива, че историята на семейството му е тясно обвързана с политиката. Баща му е бил секретар на тогавашния министър-председател на Сирия. Случват се обаче поредните върхушки на горните етажи на властта, след което е запратен в затвора в продължение на десет години. Пристига в България със статута на политически изгнаник, а тук в последствие се ражда и Мохамед. Странното е, че Мохамед все още няма българско гражданство, макар и да е роден в България. Разказва ми, че сега си е подал документите за такова.

Акрам Рабия - вляво и Мохамед Салах - вдясно
Акрам Рабия - вляво и Мохамед Салах - вдясно

Моля двете момчета да ми разкажат за социалния експеримент на булевард "Витоша" и с какъв успех е преминал. Оказва се, че не за първи път правят нещо подобно. В един от предишните си опити се представят на крайно нуждаещи се и молят за храна в заведение. Отказано им е. Ироничното е, че в последствие получават такава, но от бездомник, който дели с тях и малкото си къшей хляб. Но целта на този разговор е инициативата, която са предприели по отношение на бежанския проблем.

"Имаше хора, които ни коментираха и ни псуваха, но единствено в коментарите под клипа. Вероятно те бяха решили, че го правим за някаква популярност, което не отговаря на истината. На улицата не видяхме нещо подобно", спомня си Акрам. Питам ги дали имат представа какво е съотношението на хората, които са се спрели и са прегърнали Акрам, спрямо онези, които просто са го подминали. "Да кажем, че бяха наравно", споделя Мохамед. И двамата се обединяват около мнението, че в случая можем да си извадим чудесни изводи за психологията на хората. "Имаше много хора, които очакваха да видят някой друг да се включи в инициативата, за да го направят и те". Акрам дори разкрива, че се е наложило Мохамед да се направи, че не познава Акрам, прегръщайки го, за да "отприщи" и енергията на останалите, които явно са били смутени.

Любопитно ми е дали Акрам и Мохамед не се страхуват, когато правят нещо подобно. В крайна сметка, бежанският въпрос поражда изключително напрежение в обществото от известно време насам, като има и твърде много хора, които са откровено агресивни спрямо мюсюлманите. Дори и към собствените си сънародници. Те ми разкриват в отговор, че именно сега е бил точният момент за нещо подобно - когато бежанският въпрос е сред водещите теми не само в България, но и в Европа.

Заедно стигаме до извода, че съвсем и очаквано, повечето хора, които откликват на експеримента, са младежи. Има ли обаче такива сред по-възрастните, които успяват да се изправят срещу предразсъдъците си? "Имаше много по-възрастни хора, които може би го искаха, но не искаха да го покажат. Нямаха нужната смелост, може би и заради хорското мнение", доверява Мохамед.

Няма как да не задам неприятния, но важен въпрос дали двете момчета не чувстват негативно отношение към тях в България, единствено заради мюсюлманския си произход. Мохамед светкавично изважда смартфона си и ми показва съобщение от същия ден, в който някакъв човек му пише, че "не им е тук мястото и е време да се махат". Акрам пък ми разказва, че преди време е играел футбол в детско-юношеската школа на Левски, а в началото съотборниците му са имали негативно отношение към него, единствено заради произхода му. "Тъжната реалност", констатирам си наум, замисляйки се за огромния процент наши сънародници, живеещи със сърца, изпълнени с омраза към различните. Всъщност, "различни" не е правилен термин за Акрам и Мохамед. Те с нищо не са по-различни от нас, освен с това, че произхождат от Арабския свят.

DSC_0514 copy

"Винаги вярваме в доброто в хората", споделя ми Акрам, а Мохамед го допълва: "При деветдесет процента от хората, тяхното държание се дължи на предразсъдъците. Повечето от тях си вадят изводи от видяното по медиите или социалните мрежи, но без да се опитат да опознаят човека срещу тях. Нито пък самия проблем".

Насочваме разговора към бежанската криза и се съгласяваме, че не е удачно реалните бежанци от войната в Сирия да бъдат поставяни на един пиедестал с икономическите и друг вид емигранти, които използват ситуацията, за да се придвижат към Европа. Мохамед пък ми споделя: "Трябва да се отбележи, че бежанците не носят единствено минуси за европейските държави. Германия, например, е застаряваща държава, която определено се нуждае от физическа мощ, така да го кажем. Това е и една от причините, поради които те приемат толкова много бежанци. Немците вече не желаят да вършат тежката физическа работа, която могат да вършат емигрантите, и то за по-малко заплащане".

Акрам от своя страна връща лентата към началото на септември, когато всички останаха покрусени от гледката на малкото сирийско дете, удавено край бреговете на Турция. "Защо тогава всички изведнъж започнаха да изглеждат толкова загрижени за бежанците?", пита той, но вероятно без да очаква отговор.

DSC_0516 copy

Насочваме се и към някои от общоприетите схващания за живота на бежанците у нас. "Има твърдение, че българската държава плаща по над 1000 лева издръжка на бежанец, което е пълен абсурд", заявява Мохамед и продължава: "Първо, че един бежанец в България получава не повече от 30 лева на месец, и второ - те живеят в пълна мизерия. Повярвайте ми, ходил съм в лагери. Да не говорим, че и в България процентът на бежанци, спрямо населението на страната, е да кажем 0,1. Не съм сигурен, дали тук има дори и 10 000 бежанци".

Продължаваме да разговаряме относно изкуственото насаждане на омраза спрямо бежанците в България, голяма вина за което имат и част от медиите. Мохамед е оптимист. "Мисля, че всичко е въпрос на време, за да стане по-добре". Аз пък се замислям, че всъщност надеждата за едно по-либерално и цивилизовано общество е именно в онези млади хора, които прегръщаха Акрам на булевард "Витоша". И в техните деца, които, надявам се, ще бъдат възпитани в уважение и толерантност към различните от тях.

Спомням си думите на Мохамед, че е посещавал бежански лагери в България, поради което ми е и любопитно да науча повече. "Съвсем случайно се запознах с репортерка от Германия, която искаше преводач. Посетихме лагера в кв. "Овча купел". Това, което видяхме, беше абсолютна мизерия. Разбрах, че и не всички получават храна, въпреки че по принцип им се полага. В самия блок пък имаше не само бежанци, но и други хора, като между тях постоянно са се случвали проблеми. Единият от бежанците ни разказа, че дори е бил заплашван и с пистолет".

DSC_0503 copy

Често срещан въпрос е дали по-голямата част от бежанците биха имали желание да се завърнат в Сирия, когато войната там приключи. Акрам и Мохамед са категорични: "Искат". Мохамед отново допълва: "Някои от тях дори искат да го направят сега, въпреки войната, най-вече заради критичното си положение. Но всичко зависи от политиците. Има много сметки, свързани с пари. А и Сирия е много тактическа държава, разположена между Европа и Арабския свят. Бъдете сигурни обаче, че всички желаят да се върнат и да започнат от нулата, изграждайки родината си наново".

Акрам от своя страна ни дава пример за бедственото положение в Сирия, споменавайки за град Гута, където от доста време насам са спрени доставките на храна. "Имаше случай на човек, който е продал колата си в замяна на ориз. Медиите обаче рядко показват подобни неща".

Питам Мохамед за последния път, когато е посетил бащината си родина Сирия. Веднага усещам силната носталгия и любов в гласа му, които могат да се усетят, слушайки го как говори за нея. "За последно посетих Сирия една или две години преди войната. Беше наистина красива държава. Но и напреднала. Личеше си дори по начина, по който изглеждаха улиците. Определено ми харесваше, а и винаги съм си мислил, че един ден искам да се върна там. Че там ми е мястото. Аз съм роден тук и имам много български черти, но сърцето ми е сирийско".

DSC_0510 copy

Моля Акрам и Мохамед за финални думи. За нещо, което биха казали на българските граждани, които попаднат на този материал. Независимо дали са настроени положително или негативно. Дали обичат или мразят. Или пък са равнодушни към всичко случващо се в последно време, не само тук, но и навсякъде около нас.

"Не вярвайте на предразсъдъците си", споделя Мохамед, докато Акрам добавя: "Бих искал хората да не свързват бежанците единствено с Исляма и да гледат на случващото се откъм религиозна гледна точка. И да помнят малкото дете, което почина край бреговете на Турция. И да търсят вярната информация, защото в днешно време всеки може да пише и да говори каквото си пожелае".

Разделям се с Акрам и Мохамед с отлични впечатления от тях, очаквайки и следващата им инициатива от подобен тип. А говорейки и за въпросното видео, което провокира разговора ни с тях, предлагаме ви да го видите, ако все още не сте:

социален експеримент за бежанците ,, дано ви хареса !!

Posted by Mohamed Salah on Tuesday, December 22, 2015

Константин Симидчийски
Константин Симидчийски

Константин е един от основателите на VIBES. Понастоящем учи журналистика в Софийския университет. Харесва качествената и вдъхновяваща музика, доброто кино, литературата, гейминга и котките. Ако искате да ви заобича завинаги, направете му палачинки в неделя сутрин и ги поднесете с чаша хубаво кафе.

Коментари

коментари

Все още няма коментари

Остави отговор

Вашия имейл адрес няма да бъде показван.

Може да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

За нас

Пулсът на VIBES бие в ритъма на всички млади хора с вкус към музиката, киното, модата, литературата, изкуството, гейминга, технологиите и всичко останало, което е важно и има значение, за да се радвате на един по-вълнуващ живот.

VIBES е вашият източник на информация с качествено съдържание, интервюта, които имат значение и истории, които докосват.

VIBES е модерната лайфстайл платформа.

Следвай ни