Със Стаси Кара се срещаме в столичния литературен клуб „Перото“. Докато вървя натам, си представям как ще се запознаем – и двете с имена, които сякаш не се срещат толкова често. Затова винаги малко се вълнувам, когато откривам още някого, кръстен по този начин.
Станислава (Стаси) пристига навреме и е изключително усмихната – нещо, което стопява ледовете и предварителното ми притеснение за секунди. Докато разговаряме, не мога да откъсна поглед от зелените ѝ очи, които са толкова изразителни, че бих могла да събеседвам само с тях. Но слушам и думите, защото това, което казват, е наистина интересно.
Стаси е на 33 години и възпитаник на Испанската гимназия в София. Академичните стремежи я отвеждат в британската столица и след като завършва Международна журналистика в Лондон, тя печели конкурс, благодарение на който попада на снимачната площадка на няколко късометражни филми в Лос Анджелис, откъдето започва и пътят ѝ към поредица звездни интервюта. Най-любопитните от тях са събрани в първата ѝ документална книга „Като на кино“, която се превръща и в повод за днешната ни среща.
В анонса на нашето интервю разказахме коя, накратко, е Стаси Кара. Но как би се описала ти самата – без обичайните клишета и биографични факти?
Аз самата бих се описала като човек, който много обича приключения. Киноман от съвсем малка. Първият филм, на който майка ми ме заведе, беше „Лунен пътешественик“ на Майкъл Джексън и бях супер впечатлена, затова го помня и до днес.
Много обичам да пътувам, да се срещам с всякакви хора, работила съм какво ли не, живяла съм къде ли не и това малко или много ми е помогнало да изградя увереност да разговарям с всякакви хора.
И така, имайки вече тази увереност, не е толкова страшно и с интервютата. С първия, с втория събеседник започваш да придобиваш самочувствие. Невинаги се получава толкова добре, колкото искаш и си го представяш, но така е с всяка професия.
Специфичното при интервютата със световноизвестни актьори, които осъществяваш, е, че няма втори дубъл...
Точно така. Имаш един шанс с този човек, един дубъл. И трябва да го направиш от първия път. В предаването има втори шанс, но не и в интервютата.
Как се справяш с притеснението да се изправиш срещу знаменитост, имало ли е случай, в който да изгубиш контрол?
Не. Само при двама души загубих леко концентрация и това сигурно ще прозвучи много смешно. Единият е Люк Еванс, който е супер секси като го видиш на живо – и мъже, и жени, всички се обръщат след него. Той е известен с това, че е гей. Не, че си забравяш въпросите, обаче буквално не можеш да спреш да го гледаш.
Другият човек, срещата с когото много ме развълнува, е Ема Томпсън. Докосна ме това, че се виждам с нея, защото страшно много ѝ се възхищавам и страшно много я харесвам. Не, че при другите това е по-малко, но някак си при нея се получи, както се казва на английски, starstruck (когато срещнеш някого, на когото се възхищаваш и буквално загубиш дар слово – бел. ред.).
А как се подготвя интервю за световноизвестен актьор, как се бяга от клишетата и от това, че всеки въпрос реално вече е задаван?
Не можеш да избягаш. Трябва да го предразположиш и на този човек да му е интересно, че се вижда с теб, но трябва да си свършиш и работата. Ти си отишъл да приемеш определена информация. В много от случаите става въпрос за последния им филм и ти си длъжен да започнеш с него. От въпросите, които са около този конкретен филм, вероятно им става лошо до края на деня, определен за интервюта. Това, което ти можеш да опиташ да направиш с останалите два или три въпроса, защото реално имаш 5 минути време за разговор с актьора или актрисата, е да измислиш нещо по-оригинално. Няколко пъти ми се е случвало да чуя репликата „That’s a great question“(„Това е страхотен въпрос“ – бел. ред.) и това ме е карало да се чувствам наистина доволна от себе си.
От международна журналистика към кино журналистика: как се случи преходът?
Между другото това е и началото на книгата „Като на кино“. Първоначално учих История на изкуството, а след това продължих с магистратура Международна журналистика. Почти всички, които завършват журналистика в Лондон, рано или късно, каквито и мечти да имат, каквито и идеали, обикновено стават или PR-и, или се занимават с финансова журналистика, защото там има най-много работа.
Тогава, завършвайки, исках да отида в Тайланд и там да си направя дипломната работа, която трябваше да е посветена на затворниците. Бях намерила начин, бях писала писма, те ми бяха отговорили, била съм на 22 години тогава. Сама, от Лондон до Банкок, за да си говоря със затворници. И тогава приятелят ми, сега мъжът ми, каза репликата, която винаги те спира да направиш каквото и да било: „Ще те кажа на вашите“. Академичният ми ръководител също заяви, че е опасно и няма да допуснат подобно пътуване. Тогава тя ми каза още: „Пиши за нещо, което знаеш“. И започнах да търся снимачна площадка. На това е посветена и цяла глава в книгата.
Тогава се запознах с Линда Хамилтън и Декстър Флечър и оттам започна всичко. След това тръгнах да пътешествам, да интервюирам всякакви хора, каквито срещам, прибрах се в България да се занимавам с телевизия и в един момент участвах в конкурса на Jameson First Shot за кореспондент и го спечелих, срещнах се с Кевин Спейси и Уилям Дефо и така вече се завъртяха нещата.
И идва ред първо на рубриката, после на предаването „Като на кино“. Какво те вдъхнови за създаването им?
Печелейки конкурса и снимайки Кевин Спейси и Уилям Дефо, Георги Тошев, който беше един от членовете на журито, което ме избра за победител, ми предложи да правя седмична рубрика, посветена на кино.
Аз всяка седмица търся нещо ново и ново, идеята не е да разказвам нещо, което всеки може да си намери в интернет. Постепенно се случи „ефектът на снежната топка“ – последваха премиери, червени килими и какво ли още не, до които също е изключително трудно да достигне човек. Решихме, че е време рубриката да прерасне в нещо по-голямо, одобриха ни идеята за предаване и от септември „Като на кино“ е в българския ефир.
Има ли кино култура у нас?
Има много киномани в България, на мен дори ми се е случвало да ме поправят с информация, което може само да ме радва. Има хора, които наистина знаят много неща, но те не са маса. Сферата определено е по-нишова, но се променя с времето. Технологиите и достъпът до интернет със сигурност помагат за това.
Кое беше първото ти интервю със световноизвестна личност и какво си спомняш от него?
Винаги казвам Кевин Спейси. За мен ще си остане най-яркият спомен, беше и най-дълго: трябваше да бъде между 5 и 10 минути, а стана 20. Той просто не стана от стола, а аз нямаше как да спра да задавам въпроси.
Кевин Спейси много упорито и старателно крие личния си живот. Извън него е феноменален. Първия път, когато се видяхме, беше на червения килим. Има огромна разлика да правиш интервю там, то дори не е интервю, а блиц среща за максимум минута. Минута и половина ми е записаният материал оттогава, той говореше основно за конкурса. Тогава видях един по-различен човек, отколкото след това, когато седнахме да си говорим. Защото тогава той беше готов за червен килим – отговаря с клишета и неща, които трябва да каже. Но като седнахме насаме – беше страхотен. Не мога да преценя доколко може наистина да се отпусне в такава ситуация и да си каже истински факти, но смятам, че беше чудесен разговор.
Любопитно ми е кои бяха твоите фаворити на тазгодишните Оскари?
Моите фаворити спечелиха. „Спотлайт“ беше моят фаворит, Леонардо Ди Каприо, Алехандро Иняриту. Бри Ларсън също беше много добра, може би момченцето я надиграваше от време на време... но двете за мен най-заслужили награди бяха двете за поддържаща роля – на Алисия Викандер и Марк Райланс.
Да насочим вече вниманието си към книгата: какво ще открият читателите в „Като на кино“ - книжната версия?
„Като на кино“ съдържа много срещи, събрани вече на едно място. Има интервюта, които може би са позабравени, дори и за самата мен. Има моменти, които остават зад кадър. И те са много хубави истории и срещи с едни феноменално талантливи хора, с които си заслужава да се запознаеш.
Това ми беше и следващият въпрос: какви ще бъдат изненадите в книгата?
Именно всичко, което остава зад кадър. Това, което се случи по време на Оскарите с Кейт Уинслет и роклята (Кейт Уинслет оправи показалия се хастар на роклята на Стаси Кара по време на съвместното им интервю – бел. ред.), беше щастие, че стана преди интервюто, защото когато аз благодаря за разговора и операторите спират да записват. А такива малки моменти имаш с почти всеки.
Също така два пъти съм била на филмовите награди на сп. Empire и там не ти разрешават да правиш интервюта, не е подходящо, там просто си говориш с актьорите. И като журналист на теб ти напира, искаш да направиш интервю, но всъщност си там, за да си пиете питието. На съседната маса седи Том Круз, до него е Хю Джакман, зад тях Арнолд Шварценегер и това е изключително преживяване. Всякакви такива истории могат да се прочетат в книгата.
Преди премиерата на първата ти кино книга можем ли да кажем, че предстои поредица?
Защо не? Надявам се, че при всички случаи нещата не свършват дотук. Книгата е доста актуализирана, всичко, случило се до началото на 2016 година, е включено. Тепърва, така или иначе, предстои още много, така че защо да не се превърне наистина в поредица.
Ако другите хора ходят на кино в свободното си време, какво правиш ти в своето свободно такова?
За мен, в каквото и настроение да съм, винаги има филм или сериал. И аз веднага си го свалям или го взимам от колекцията си. За мен е изключително удоволствие и начин на живот. Дори докато пиша, мога да гледам нещо. Хобито ми е работа, което е най-хубавото нещо.
Има ли интервю, което мечтаеш да осъществиш?
Да, с Мерил Стрийп. Също с Джулия Робъртс. Относно мъже, срещала съм се с много сякаш – Бенедикт Къмбърбач и Еди Редмейн например, които са сред актуалните имена напоследък, затова, може би, не съм мислила в тази посока.
Има ли случай, в който си застанала срещу актьор и си забелязала издигната стена от негова страна, някаква студенина?
Не, не се е случвало и ще ти кажа защо: в повечето случаи интервютата са по повод промоцията на нов филм и актьорите са длъжни да говорят за него. След това могат да не отговорят на други въпроси. Не се и опитвам да прекрачвам границата, която малко или много ни е забранена, защото така си рискувам връзката със студиото и след това може да не ме одобрят за други интервюта. Има начини да изкараш лична информация, но трябва да намериш подходящия подход към конкретния човек.
В каква посока се движи българското кино, според теб?
Има раздвижване през последните години, снимат се филми, но това, което съм казвала винаги, че е много важно, е да се разбере колко важна е ролята на сценария, защото сякаш това се подценява. Винаги първото нещо, което ми казват световните актьори, когато разговаряме, е че в даден филм ги е привлякла историята, сценарият. Наскоро правих едно интервю, в което актьорът ми каза, че в киното режисьорът е цар, а в телевизията – това е сценаристът.
Ако твоят живот може да бъде „Като на кино“, кой филм ще бъде?
Моят живот преминава през абсолютно различни фази, така че трябва да са повече. Първото, което ми хрумва, е „Скорост“. Нямам нищо общо с бомби или заложници, но това е филм, който съм гледала много пъти, нищо, че не е кино шедьовър. Имах един период, в който всяка сутрин, преди да отида на училище, го гледах всяка сутрин. И може би името му описва приключенския дух, за който говорихме в самото начало на интервюто.
*Премиерата на „Като на кино” ще се състои на 18 май в литературен клуб „Перото”, НДК.
Още от ТЕ ГОВОРЯТ:
Ситуация след ситуация от лудия живот на Тео Чепилов
Теодора Маркова и Георги Иванов: сценаристи "под прикритие"
Соня Тодорова: За "Перлите на Ади Ландау" и бягащите хора
Стоян Николов-Торлака: За Северозапада, първите две книги и новите планове